януари 19, 2018, 07:20:37 pm

Автор Тема: Акрасия и Прокрастинация  (Прочетена 228 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

март 05, 2015, 09:35:00 am
Гръцката дума akrasia (ἀκρασία) често се превежда като „слабост на волята” и буквално означава липса на власт или контрол (над самия себе си). Това е състоянието да действаш (или бездействаш) в противовес на рационалната си преценка за това кое би било най-доброто действие (или бездействие) в дадената ситуация. Баналните примери за акрасия са свързани с това да се подадеш на влечението, въпреки че ясно осъзнаваш, че благоразумието изисква нещо друго.

Сократ е известен с това, че отрича възможността на акрасия. Знаейки кое е доброто, ти неминуемо ще постъпиш съгласно това си знание. Ако постъпиш другояче, това означава просто, че не си знаел що е доброто. Така че в крайна сметка това, което би ни се привидяло като акрасия или безсилие/слабост според Сократ е всъщност незнание (или недостиг на знание).

Казват, че Платон все пак държи да обясни вместо подобно на учителя си да отхвърли възможността за акрасия, поради което и той въвежда троякото деление на душата на разумна, волева и сетивна. При това най-вече конфликтът между разумната и сетивната (т.е. желаещата, апетитативна) части на душата обяснява възможността да се отклониш от и да действаш срещу рационалната си преценка.

И въпреки това акрасията продължава да изглежда като парадокс - как е възможно да извърша нещо напреко преценката си? И това е така именно защото тя включва в себе си елементи едновременно на вменимост и ирационалност.

Вменима е единствено и само постъпката на едно рационално действащо лице (за която и то е в състояние да носи отговорност) и заедно с това се предполага, че въпросно лице действа по определен начин в противовес на преценката си тъкмо поради недостиг на рационалност. Последното би означавало, че отсъства условието за вменимост, поради което и на лицето не следва да се приписва постъпката, която е белег за акрасия. Т.е. тук се стига до противоречие.

Оставяйки настрана онтологическата проблематика, една особена форма на акрасия, която римляните наричат procrastinatio (от pro - "за", "към" и crastinus - "утрешен").

Прокрастинацията е непрестанното отлагане на дадено действие за утрешния ден или изобщо за по-сетнешен момент. Прокрастинацията е замяната на едно наложителното и същевременно тягостно действие с перманентно бездействие или по-скоро със съвкупност от въвеждащи или отлагателни действия, които само да отдалечат момента на същинското извършване на действието.

В този смисъл прокрастинацията е безсилието (акрасия) да се захванеш с конкретно дело. Тя е присъща на хората, които сами определят своя дневен график. Лесно е да се водиш по разписан график, към който си външно принуден. В следването на такъв външен график, ти изобщо нямаш нужда от бъдеще. В личното си действие обаче е нужно да положиш бъдеще.

В този смисъл прокрастинацията е и безсилието да положиш сам себе си като определен към някакво бъдеще.

Метафизически погледнато, прокрастинацията е непосилността на бъдещето.

П.С. Радвам, се че огромен интелект като Христо Стоев прави подобни уникални философски наблюдения. В друга тема ще се спра специално на него.