юли 23, 2019, 11:17:03 pm

Автор Тема: Габриел Гарсиа Маркес  (Прочетена 702 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

март 05, 2015, 07:44:48 pm
Ние живеем във времена на масов медиен кич. Зрителите на един-единствен епизод от някоя мексиканска telenovela днес са много повече, отколкото са всичките читатели на романа на Маркес, а може би и на цялото му творчество. Да не говорим и за филмовият турски потоп от сериали, несериозно наречени – „съвременна семейна драма”.

Но, подобно на светулка, сапунената опера изчезва почти на секундата след като е разбъркала страстите на своята публика. Докато Сто години самота е вечна. Разбира се, при един по-внимателен прочит, тя се разкрива преди всичко като мелодрама, макар и изключително майсторска – със захаросани сцени на несподелена любов, семейна вражда и удари в гърба между приятели. Но особената смесица от екзотика, магия и гротеска, която използва Гарсиа Маркес, идва не от света на сапунената опера. Познат като „магически реализъм“, една категория, свободно свързана с онова, което кубинският автор Алехо Карпентиер нарече lo real maravilloso, понятието днес е получило такава широта и еластичност, че вече е почти лишено от смисъл. За известно време то обозначаваше опита да се заличи границата между факт и фикция, между естественото и свръхестественото. Но в момента то се използва съвсем хаотично. То позволява да бъдат каталогизирани както второстепенните последователи на Гарсия Маркес като Исабел Алиенде, така и бароковият миш-маш от мечти и национализъм в Среднощни деца на Салман Рушди, така и фантасмагоричните разсъждения върху робството на Тони Морисън в нейния роман Възлюбената. Всички те са били отъждествявани с магическия реализъм, но с различен успех.

Фамилното дърво на главните герои в романа - семейството Буендиа, съдържа една дузина архетипни характери, заобиколени от многобройни други, второстепенни такива. Нуждата от принадлежност оформя всеки от Буендиасовците и тяхното обкръжение. Ние виждаме епидемия от безсъние, дъжд от малки жълти цветчета, жена, която яде пръст, ясновидец, както и герой, обсебен от мисълта да фотографира Бога. Матриархът на романа е Урсула Игуаран, една търпелива, земна жена, най-близкото нещо до майката-природа, което човек може да намери в Макондо, която поддържа семейството над водата в продължение на почти едно столетие. Над водата, но не и заедно: потомците на Урсула не знаят как да обичат по един нормален начин. Всичко това е разказано в един пищен стил, но същевременно напълно хладнокръвно, като че нищо от него не излиза извън рамките на обичайното. Самият Гарсиа Маркес се появява в по-късните части, както и някои от колегите и приятелите му, които той представя чрез завоалирани намеци. А може би всичко това е просто шега, мисли си читателят, когато романът най-после стига до кулминационното си заключение.

Сега вече ми се струва че, подобно на Дон Кихот, той дешифрира генетичния код на испанската цивилизация. Това е вълшебен роман, създаден от демиург, способен да произведе една вселена, също толкова всеобхватна, колкото и нашата собствена.

P.S. Романът се появява през 1967 г., а през 1982 г. писателят получава и Нобелова награда за литература.

И още нещо: така известното прощално писмо, което той уж пише, за да се сбогува със своите читатели през 2002 г., когато узнава, че е болен от рак на белите дробове, той никога не е писал. Самият Маркес е безкрайно огорчен от тази спекулация, измислена от венецуелския посланик в Колумбия.

(използвани са препратки на проф. Ставанс, преподавател по латиноамериканска култура)


Отговор #1 март 07, 2015, 05:52:27 pm
Вчера Маркес щеше да навърши 88 години.

Мир на душата ти, маестро :)



Отговор #2 март 21, 2015, 01:47:04 pm
В литературата много по-силно в сравнение с другите изкуства има един бунт против историческото време; едно желание за достигане на темпорална ритмичност, която се отличава от обичайния ритъм, в който сме принудени да живеем и работим.
Човекът, който се усеща разпънат между Небе и Земя, между богове и сили, има различно значение от индивида, окопал се здраво в системата на социалното осигуряване.
 
Изразеното от Елиаде впечатление се засилва, когато един роман предприеме адаптиране на определeни мотиви, надхвърлящи обичайните митологични заемки, и се превърне в своебразна тъкан (Габриел Гарсиа Маркес), за която литературните учени и изследователи след публикувания през 1947 година роман на Х. Казах, Градът зад реката, употребяват термина магически реализъм.
 
Параболата и парадигмата, това някогашно в сегашното на мита, тук не изглеждат нито престорени, нито грубо преднамерени. Реалната история и митично време се смесват, хронологичната последователност съотетветства на една вътрешна едновременност, а рационалността и чувствеността именно тук не се намират в противоречие.
Това е в крайна сметка онази освобождащава митология - своего рода песимистичен реализъм, свързан с един очевидно религиозен символизъм. (Октавио Пас)
 
Усещането ми е, че зад всичко това, виси между Небето и Земята един Deus emeritus (изхабен, негоден господ), които дори човешките дни, не може да отброи и сам със себе си е в противоречие - имайки предвид историята на Лудлул (Месопотамия), който в по-късните библейски времена се персонифицира с Йов и сам Господ става опозиция на самия себе си.
 
Митовете на магическия реализъм, не желаят да обясняват Космоса и Реда с помощта на рационални понятия - те принадлежат на надисторическото време, защото фактическото съществуване на света е предходено от митологичното и е creatio continua.