Габриел Гарсиа Маркес

    Използваме бисквитки. Продължавайки да разглеждате сайта вие се съгласявате с употребата им. Детайли

    • "Когато запита къде се продават погребални венци, водиха го от къща в къща, за да избере най-хубавите. Когато попита къде е най-красивата жена, която се е раждала върху земята, всички майки го отведоха при дъщерите си."
      Сто години самота
      Copyright © 2015 Mona Vendor. Всички права запазени.
    • Април 7, 2014 от Лиула

      Припомняйки си няколко прекрасни цитата от Сто години самота, задочно желая на Gabo (Габриел Маркес), така го наричат всички, скорошно оздравяване, понеже тези дни бе приет в болница.

      "Мелкиадес (...) бил в смъртта, но се завърнал, защото не можал да понесе самотата."
      "Древни градове, от чието минало величие са останали само котки из развалините."
      "Тя имаше рядката добродетел да не съществува изцяло, освен в подходящия миг."
      "Полковник Аурелиано Буендия едва-едва проумя, че тайната на добрата старост не е нищо друго, освен почтен договор със самотата."
      "На Ребека бяха нужни много години в страдание и несрета, за да извоюва предимствата на самотата, и не беше склонна да се откаже от нея срещу една старост, смущавана от лъжливите очарования на милозливостта."
      "Човек не умира, когато трябва, а когато може."
      "Откриха, че там винаги е март и винаги е понеделник и тогава разбраха, че (...) и времето понася препъвания и злополуки и затова може да се ломи и да остави в някоя стая една увековечена частица."
      "Без да й е разкрил, че плаче от любов, (тя) веднага разпозна най-древния плач в историята на човека."
      Copyright © 2015 Mona Vendor. Всички права запазени.
    • Винаги съм знаела, че участвам в моя роман, но някак написан от хора като Маркес.

      Обръщам се, виждам казани с готвено, ухае на босилек, после отивам по-натам, ухае на смърт, но и на живо, ухае на пресен босилек, набран през пролетта, после ми ухае на розмарин, отивам още по-на юг ... Заухава ми на сбогуване, нещо непонятно за останалите. После виждам листопади от дъхави цветя, усмивки на хора в костюми, строги хора, застопорили себе си в мига на отстоянието да бъдат силни, мъже и жени, с каменни лица, мъже и жени от древни времена с каменни лица, от времето на първите хора ...
      Там съм, няма ме. Обичам ви, непознати мои.

      В онзи рай без име върху водата, като пеперуда, ще полетя, Ребека да се казвам, да съм и да не съм за този свят. Кой ме знае?
      Ребека една, беше.
      Единствено Маркес успяваше да проумее мостовете между двата свята.
      Ето защо липсата му е жива рана.
      Copyright © 2015 Mona Vendor. Всички права запазени.