Габриел Гарсиа Маркес

    Използваме бисквитки. Продължавайки да разглеждате сайта вие се съгласявате с употребата им. Детайли

    • Габриел Гарсиа Маркес

      Ние живеем във времена на масов медиен кич. Зрителите на един-единствен епизод от някоя мексиканска telenovela днес са много повече, отколкото са всичките читатели на романа на Маркес, а може би и на цялото му творчество. Да не говорим и за филмовият турски потоп от сериали, несериозно наречени – „съвременна семейна драма”.

      Но, подобно на светулка, сапунената опера изчезва почти на секундата след като е разбъркала страстите на своята публика. Докато Сто години самота е вечна. Разбира се, при един по-внимателен прочит, тя се разкрива преди всичко като мелодрама, макар и изключително майсторска – със захаросани сцени на несподелена любов, семейна вражда и удари в гърба между приятели. Но особената смесица от екзотика, магия и гротеска, която използва Гарсиа Маркес, идва не от света на сапунената опера. Познат като „магически реализъм“, една категория, свободно свързана с онова, което кубинският автор Алехо Карпентиер нарече lo real maravilloso, понятието днес е получило такава широта и еластичност, че вече е почти лишено от смисъл. За известно време то обозначаваше опита да се заличи границата между факт и фикция, между естественото и свръхестественото. Но в момента то се използва съвсем хаотично. То позволява да бъдат каталогизирани както второстепенните последователи на Гарсия Маркес като Исабел Алиенде, така и бароковият миш-маш от мечти и национализъм в Среднощни деца на Салман Рушди, така и фантасмагоричните разсъждения върху робството на Тони Морисън в нейния роман Възлюбената. Всички те са били отъждествявани с магическия реализъм, но с различен успех.

      Фамилното дърво на главните герои в романа - семейството Буендиа, съдържа една дузина архетипни характери, заобиколени от многобройни други, второстепенни такива. Нуждата от принадлежност оформя всеки от Буендиасовците и тяхното обкръжение. Ние виждаме епидемия от безсъние, дъжд от малки жълти цветчета, жена, която яде пръст, ясновидец, както и герой, обсебен от мисълта да фотографира Бога. Матриархът на романа е Урсула Игуаран, една търпелива, земна жена, най-близкото нещо до майката-природа, което човек може да намери в Макондо, която поддържа семейството над водата в продължение на почти едно столетие. Над водата, но не и заедно: потомците на Урсула не знаят как да обичат по един нормален начин. Всичко това е разказано в един пищен стил, но същевременно напълно хладнокръвно, като че нищо от него не излиза извън рамките на обичайното. Самият Гарсиа Маркес се появява в по-късните части, както и някои от колегите и приятелите му, които той представя чрез завоалирани намеци. А може би всичко това е просто шега, мисли си читателят, когато романът най-после стига до кулминационното си заключение.

      Сега вече ми се струва че, подобно на Дон Кихот, той дешифрира генетичния код на испанската цивилизация. Това е вълшебен роман, създаден от демиург, способен да произведе една вселена, също толкова всеобхватна, колкото и нашата собствена.

      P.S. Романът се появява през 1967 г., а през 1982 г. писателят получава и Нобелова награда за литература.

      И още нещо: така известното прощално писмо, което той уж пише, за да се сбогува със своите читатели през 2002 г., когато узнава, че е болен от рак на белите дробове, той никога не е писал. Самият Маркес е безкрайно огорчен от тази спекулация, измислена от венецуелския посланик в Колумбия.

      (използвани са препратки на проф. Ставанс, преподавател по латиноамериканска култура)
    • Затова в литературата много по-силно в сравнение с другите изкуства има един бунт против историческото време; едно желание за достигане на темпорална ритмичност, която се отличава от обичайния ритъм, в който сме принудени да живеем и работим.
      Човекът, който се усеща разпънат между Небе и Земя, между богове и сили, има различно значение от индивида, окопал се здраво в системата на социалното осигуряване.
      Изразеното от Елиаде впечатление се засилва, когато един роман предприеме адаптиране на определeни мотиви, надхвърлящи обичайните митологични заемки, и се превърне в своебразна тъкан (Габриел Гарсиа Маркес), за която литературните учени и изследователи след публикувания през 1947 година роман на Х. Казах, Градът зад реката, употребяват термина магически реализъм.
      Параболата и парадигмата, това някогашно в сегашното на мита, тук не изглеждат нито престорени, нито грубо преднамерени. Реалната история и митично време се смесват, хронологичната последователност съотетветства на една вътрешна едновременност, а рационалността и чувствеността именно тук не се намират в противоречие.
      Това е в крайна сметка онази освобождащава митология - своего рода песимистичен реализъм, свързан с един очевидно религиозен символизъм. (Октавио Пас)
      Усещането ми е, че зад всичко това, виси между Небето и Земята един Deus emeritus (изхабен, негоден господ), които дори човешките дни, не може да отброи и сам със себе си е в противоречие - имайки предвид историята на Лудлул
      (Месопотамия), който в по-късните библейски времена се персонифицира с Йов и сам Господ става опозиция на самия себе си.
      Митовете на магическия реализъм, не желаят да обясняват Космоса и Реда с помощта на рационални понятия - те принадлежат на надисторическото време, защото фактическото съществуване на света е предходено от митологичното и е creatio continua.

    • И на мен... Родена съм на датата му обаче :) О, колко обичам "Любов по време на холера"....
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • Roxelane написа:

      И на мен... Родена съм на датата му обаче :) О, колко обичам "Любов по време на холера"....
      Да, страхотен роман, но моят предпочитан е 100 години самота. Всъщност, така се влюбих в Маркес. Надявам се да преведат и на бг последния му роман, но се съмнявам. Ако ли не, на други езици също става.

      Романът се казва Ще се срещнем през август.
      Творбата разказва за жена на име Мария Магдалена, която е на 53 години и на всеки 16 август пътува до Карибските острови, където е погребана майка й. Въпреки че е щастливо женена от години, тя изневерява на мъжа си по време на едно от тези пътувания и всяка година се надява, че нещо ще се случи на този ден. Типична фабула за Маркес.
    • Ох, много яко звучи, ще я потърся ! Да, повечето хора като че ли предпочитат "Сто години самота." Аз бая се бях поизгубила из поколенията, си спомням :D "Любов по време на холера" повече ме впечатли. Може би защото е тъжна приказка с хубав край. А не обратното.
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • Roxelane написа:

      Ох, много яко звучи, ще я потърся ! Да, повечето хора като че ли предпочитат "Сто години самота." Аз бая се бях поизгубила из поколенията, си спомням :D "Любов по време на холера" повече ме впечатли. Може би защото е тъжна приказка с хубав край. А не обратното.
      Не можеш да я потърсиш, защото още не е съставена и издадена, за съжаление. Просто си мечтая за този момент.

      Това за повечето хора: твърде малко са наистина онези, които са прочели 100 години самота.
      Всъщност, Есента на Патриарха и Генералът в своя лабиринт, са много по-ценни като литературно наследство. Тук отново изключвам 100 години самота, още повече, че с нея той печели Нобеловата награда.

      Memoria de mis putas tristes“ ето тази книга не е преведена, а е готов роман. В превод - Спомен за моите тъжни проститутки.
      Като се замисля и други не са преведени, защото българските издатели са се оакали и Маркес се е отказал от тях като пратньори.
    • На български ли не е преведена или съвсем изобщо не е ? Чувах някъде за тази книга. За съжаление не знам испански.
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • Roxelane написа:

      На български ли не е преведена или съвсем изобщо не е ? Чувах някъде за тази книга. За съжаление не знам испански.
      На български не е, аз също не чета испански.
    • Любов по време на холера е книгата, която съм препрочитала най-много пъти, просто съм пристрастена към нея. Доста често в живота сравнявам хората с някои от героите на книгата ( а не го правя с никоя друга), даже онзи ден си мислих какво би направил д-р Урбино, ако беше в една конкретна ситуация...
      Доста по-късно прочетох 100 години самота. Ще потърся и останалите.
      Ако разбираш всичко, значи си грешно информиран. Японска пословица
      La vie en rose
    • А на френски и английски, Мона ?
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • Преди около година установих, че Маркес е писал и разкази, мисля в по-ранния си период. Прочетох ги, много ми харесаха. Пак има нещо хем реално, хем мистично. И такова потапяне в атмосферата...
      Ако разбираш всичко, значи си грешно информиран. Японска пословица
      La vie en rose
    • Последната книга на Габо излиза за първи път на български: Маркес и тъжните му проститутки

      С това изречение започва „Спомен за моите тъжни проститутки“ – последният роман на Габриел Гарсия Маркес, който съвсем скоро ще четем за първи път на български. Но това начало е измамно, книгата съвсем не е посветена просто на търсенето на един старец на девственица в любовното му ложе.


      Това е наполовина разказ за тази първа и последна любовна история от живота на главния герой, наполовина връщания към разнообразния му сексуален живот, наполовина анализ на любовта per se, наполовина разглеждане на старостта, наполовина анализ на щастието, наполовина криминален роман.
      Половините станаха повече от две, но това е Маркес – можем да му го позволим.
    • Mona написа:

      Романът вече е в книжарниците, аз вече си поръчах онлайн.
      Романът е уникален - някакъв своеобразен реквием на цялото творчество на Маркес. Уау!

      Цитирам по-долу неговият край:

      "Излязох на улицата сияещ и за пръв път разпознах себе си на далечния хоризонт на моето първо столетие. Домът ми, тих и подреден в шест и четвърт, започваше да се радва на цветовете на една щастлива зора. Дамиана пееше с пълен глас в кухнята, а възкръсналият котарак обви опашка около глезените и вървя с мен до писалищната маса. Тъкмо подреждах повехналите листове хартия, мастилницата, гъшето перо, когато слънцето избухна между бадемовите дървета в парка и речният пощенски параход, закъснял с една седмица заради сушата, навлезе с рев в канала на пристанището.

      Най-после това беше истинският живот, със спасеното ми сърце, осъдено да умре от щастлива любов в блажената агония на някой ден след моите сто години ..."

      Малко е да кажа, че Маркес неумолимо ми липсваше, точно както може да липсва само Изгубеният Рай на Първата Зора.