Шизофрения, брак и деца

    Използваме бисквитки. Продължавайки да разглеждате сайта вие се съгласявате с употребата им. Детайли

    • Шизофрения, брак и деца

      Според Семейния кодекс, държавата не позволява брак при някои психични заболявания, като предпазна мярка за поколенията.
      В България не можеш да сключиш брак без бележка от психодиспансер. Документът удостоверява дали са регистрирани като пациенти с психични проблеми. Задължително е прегледа при психиатър. Според някои специалисти процедурата е безсмислена.

      Преди 7 години при промяната на Семейния кодекс от Българската психиатирчна асоциация е предложено текстовете в закона да бъдат прецизирани. Една от идеите е бележката от диспансера да бъде заменена с декларация между бъдещите съпрузи. Ако някои от съпрузите запази в тайна психичното си здраве, документът може да послужи пред съда за развод. Така е в повечето европейски страни. Но родните ни депутати не приемат предложението.
      Лекари и юристи продължават да твърдят, че бележката е безсмислена и при кандидастване в университет, наемане на работа или разрешително за огнестрелно оръжие. Подобен документ може да бъде достоверен само за кратък период от време. Никой няма гаранция, че дори и сега да е психично здрав, след време, няма да заболее. От друга страна, при явна възбрана (документирана, че лицето е със специфично псхиатрично заболяване), то това не означава, че няма да има съжителство с друг човек на семейни начала, от който съюз да се създаде потомство.
      Според официални данни, болните от шизофрения у нас са 70 000 души (по проф. Вихра Миланова, национален консултант по психиатрия); две трети от тях изискват болнично лечение. Средната възраст, на която се открива заболяването, при мъжете е 21 години, а при жените - 27. Т.е. това е най-активната възраст за създаване на поколение, въпреки, че през последните години, горният праг на възрастта за създаване на поколение се увеличава.
      И отново според специалистите: смята се, че се наследява не самата болест, а предразположеността към нея. Затова шизофренията не е класическо наследствено заболяване. Ако единият родител страда от състоянието, вероятността детето да се разболее е около 15%, но ако и двамата родители са с този проблем, вероятността нараства с 30%.
      На фона на тези данни и специфики, стои сложният въпрос: как може да се урегулира проблема: сериозно болни хора да не встъпват в брак и да не създават поколение, без да се нарушават гражданските им права и без върху тях да лежи стигмата на виновността и на болестта им?

      Тежката диагноза е поставена. Лекарствата са изписани - от тук нататък проблемът не е медицински, ами социален, семеен.
      Какво мислите, какво следва оттук-насетне?
      Copyright © 2015 Mona Vendor. Всички права запазени.
    • Аз си мисля, че темата е тежка, което не я прави недискусионна. И аз си представям много неща: как някой ме преследва и ме тормози постоянно, доказан шизофреник и няма кой да го спре ...
      Хайде да видим нещата нещата и от друга страна.

      Живеем в социално общество, което би трябвало да има норми и освен стигмата болен, има и стигма и потърпевш. Затова нека, лекарите да бъдат и социални. При условие, че има толкова болни, няма какво да изтръпваме пред табута и предразсъдъци.
      Аз лично бях преследвана от подобни хора и подобен ужас не пожелавам на никого. Така, че не може отговорността да е само на пишещите и на осмилящите - тези хора са болни и са по улиците, освен това правят деца и няма никакъв контрол.

      В неделя по бтв даваха точно такъв филм: една млада жена, шизофреничка, не могла да намери съпруг, звучи абсурдно, но нейните близки са пожелали тя да стане майка, пратили я в родопско село и там тя се "задомила" - детето й играе и се въргаля с магарето, не знае какво е училище, майката няма пари, бащата и той ... Интересното беше за журналистите, не как са позволили на тази болна жена да зачене, а това, че детето й няма да се възползва от други социални услуги.
      Нима е възможно в 21 век това да се случва?

      За болните да има стигма - неприкосновен, но не и за другите!!!
      Че и лекуващите да нямат мнение. Общо взето, се дават лекарства и болните се тъпчат с тях.
      Вие какво направихте да се промени системата. Аз поне 5 години отделих на психиатричноболните, както и на затворниците в качествето си на журналист? Т.е. системата ми е ясна. Нито има рехабилитация, нито нищо. Затворът се оказва блажено място, както и психиатричните клиники за хора, които няма вторична социализация.
      За подобни проблеми се говори, не се мълчи.
      Copyright © 2015 Mona Vendor. Всички права запазени.
    • Абсолютно против съм психично болни индивиди да създават поколение и го заявявам открито. Светът и без друго е пренаселен, няма нужда от още нещастни души.

      Не е толкова до това, че болестта може да се унаследи ( макар че и това е фактор ), колкото до факта, че подобни хора не са в състояние да се грижат за себе си, камо ли за децата, които създават.

      Никога няма да забравя един случай в селото на покойните ми баба и дядо - имаше едно семейство, и двамата съпрузи бяха умствено изостанали, не знам, точната диагноза, каква беше. Имаха дъщеря - и тя със забавено умствено развитие. Детето почина в страшни мъки, залято с вряща вода от собствената си майка и оставено да агонизира с часове.
      Наказателна отговорност естествено, няма как да има в случая. Но фрапиращото е, че тази жена продължава да си живее там и не е настанена в психиатрично отделение. Нищо не я спира да си роди друго дете и да го застигне същата участ.