Анри Бергсон и Петър Дънов - философски паралел

    Използваме бисквитки. Продължавайки да разглеждате сайта вие се съгласявате с употребата им. Детайли

    • Анри Бергсон и Петър Дънов - философски паралел

      Пред Бергсон стои трудната задача интелектът да бъде развенчан, тъй като вярата във всемогъществото на разума, родена от Новото време, е разколебана. Бергсон се връща към стари философски проблеми: за времето, за паметта, за живота изобщо, пречупвайки го през своеобразието на своя изключителен ум. В определен смисъл той представя цялата философска култура на цивилизацията, защото по парадоскален начин съчетава у себе си идеи на Плотин и Бъркли, на Лайбниц и Шопенхауер, на Платон и Спиноза. За същността на Бергсоновата философия се водят още страстни спорове, които варират между двете крайности: интелектуализъм (Л.Юсов) и антиинтелектуализъм (Ф. Асмус). Но всички са единодушни, че Бергсон е едно особено и силно присъствие във философията изобщо.

      Чрез това кратко въведение, стигаме и до основната нишка във философията на Бергсон: той принадлежи към това направление, чиито представители (Г. Зимел, Е. Хусерл и др.) твърдят, че човек не познава само чрез ума, но и чрез сърцето: не само чрез понятия, а и по чувство, по инстинкт, по интуиция. За да достигнеш до дълбините на живота, ти трябва да преживееш, да почувстваш, умът ти да сърдечен, а сърцето ти - разумно. (На какво ви напомня това )

      Идеята на Бергсон за интуицията остава вярна на една вековна традиция, чийто произход можем да търсим отвъд началото на времето и пронизваща много концепции за света. Тя е много близка до Августиновата идея за Бог като висша, транцедентна и неизразима същност, раждаща човешкия свят, както и за човека като вечно облагородяващо се и постоянно стремящо се същество да постигне божията благодат в съзерцанието и в любовта, като основен принцип на привличането между същностите.

      Бергсон непрекъснато прецизира понятията за интуиция и интелект, наука и метафизика, като извежда интуцията като единственият възможен път към познанието. Основната теза на Бергсон е, че "Интелектът се характеризира с естествено неразбиране на живота", идея, която е широко застъпена и в учението на Беинса Дуно. За голямо съжаление, само на едно място е направен паралел между сходните тези и на двамата, отделяйки преголямо внимание на космогонията и връзката на Бялото братство с други теософски системи, а е пренебрегнат философският дискурс у Петър Дънов, който е достатъчно важен, но е скрит под повърхността на словото му. (Преизобилно се изучават периферните структури, като правила за живот и хранене, а се пренебрегват дълбоко философските му внушения).
      Връщаме се отново на Бергсон, но същото би могло да се каже и за философията на Петър Дънов: съзнанието е първична и основна реалност, а материята е деградирал, загасващ продукт и компонент. Те са създадени от творческия размах на жизнения порив. И най-накрая, основното:развитието на човека е стремеж да се достигне точката, в която интуитивният акт и осмисляне ще се слее с жизнения порив. И, ако искаме да познаваме по един начин, различен от интелектуалния, ние трябва да избягаме от затвора на нашето мислене, а самото мислене трябва да направи скок, да прекрачи границите си. Умът е едностранчив, а интуицията е начина за непосредственото постигане същността на нещата, на живота като такъв.

      Идеята ми е да се направи паралел, но философски, задълбочен анализ между Бергсон и Беинса Дуно, тъй като такъв очевидно има. Историческите препратки са добре дошли, понеже всяка една мисъл има своя произход и последователи назад във времето. Нямам претенции за изчерпателност, това е невъзможно в едно първо мнение, с което темата се открива. Ще се радвам на вашите коментари :)