Цитати от книги

    Използваме бисквитки. Продължавайки да разглеждате сайта вие се съгласявате с употребата им. Детайли

    • Цитати от книги

      Цитатите, които са ви вдъхновили и докоснали по някакъв начин. Най-добрата им функция е, че подтикват към размисъл.

      Ето първият, от мен:

      - Отъкде знаеш всичко това? - Дарий доста учудено погледна Скилакс. - Никога не си бил на изток от делтата на Инд.
      - И аз бленувам за крави, Господарю - отговори Скилакс, - за теб, разбира се.

      Дарий сърдечно прегърна Скилакс. За такава прегръдка всеки от царските синове и братя би дал поне едната си ръка.

      - Ще получиш квоите крави, Скилакс. Грижи се за момчето - посочи ме той безцеремонно. - Ще получиш сто войници - достатъчно, за да пазят посланика, но недостатъчно, за да изплашат говедарите.
      ...
      :D

      Гор Видал, "Сътворението"
    • "Алиса: Как може да победиш, ако си загубил всякаква надежда?
      Лудият шапкар: Първо губиш всякаква надежда, а после всичко се нарежда по най-добрия начин.

      Алиса: Но нали надеждата умира последна...
      Лудият шапкар: Ха-ха-ха, избягай от оковите на собствените си шаблони! Мислиш, че извън пределите на надеждата има само развалини? Всъщност само ако се лишиш от последната си надежда, ще можеш да станеш истински свободна. Нищо няма да те държи повече, ще ти е все едно и най-сетне ще получиш възможност да си съсредоточиш мислите върху това, което трябва да правиш, а не върху това какво ще стане сега. Затова, когато умира надеждата знай – всичко едва сега започва и постъпи по друг начин.

      Алиса: Да постъпя по друг начин по отношение на кое?
      Лудият шапкар: Няма значение. По отношение на каквото и да било...към себе си например. Надеждата е следствие от навика - смъртоносна инерция да запазиш старото."


      "Алиса в страната на чудесата", Луис Карол
      DIGNITY ALWAYS WIN.
    • Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.
      Булгаков, Майстора и Маргарита
      Ако разбираш всичко, значи си грешно информиран. Японска пословица
      La vie en rose
    • Armid написа:

      Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.
      Булгаков, Майстора и Маргарита
      Защото Анушка вече е купила олиото и не само го е купила, ами го е и разляла... :D
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • Харесва ми това "внезапно смъртен". Знаем, че сме смъртни, обаче не осъзнаваме, че това може да се случи във всеки един момент :)
      Ако разбираш всичко, значи си грешно информиран. Японска пословица
      La vie en rose
    • " С чудесата винаги трябва да си нащрек. Може да се промъкнат тихо и да те изненадат. "
      /Катарина Масети- "Мъжът от съседния гроб"/
      ...Бавно,бавно, човече, всяко нещо с времето си. И сто ведра наведнъж да излее градинарят, плод ще има, когато дойде сезонът.
    • "Няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения си приятел. В живота никога не е важно защо скърбиш, а само колко скърбиш."

      Ерих Кестнер

      "Някои хора изхвърлят детството си като стара шапка. Забравят за него като за телефонен номер, който вече не е валиден. Били са деца, после са станали възрастни, но какво са сега? Единствено тези, които порастват, но продължават да бъдат деца, са хора".
      Ерих Кестнер

      И двата цитата ми се струват много важни.
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • "Една от клопките на детството е, че човек не трябва да разбира нещо, за да го почувства. И когато умът стане способен да разбере какво се е случило, раните на сърцето вече са твърде дълбоки"./ Карлос Руис Сафон

      Много фройдистко, и, мисля, изпитано от повечето от нас, затова го споделям... повечето добри писатели са извънредни психолози. Най-добрият за мен е Съмърсет Моъм, затова и го обичам много. Но също и Ерих Кестнер, Джеймз Матю Бари, Андерсен.... изключителни психолози, открили неща, преди самите психолози да започнат да се наричат такива (или горе-долу по същото време. Съвпада с експресионизма май в живописта - Егон Шиле, Гоген....)
      Малката Русалка като "любовта на Агапея" - себеотрицанието, един от трите вида любов, дефинирани от модерната лаканианска психоанализа.
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • Книгата, която сякаш прави съвсем невъзможен опита за "всеобща витрина", е романът на Жулиен Гракх: "Бреговете на Сирт" - крайно постигане на постмодерното. Роман без идеята за време - обгърнатост на епохите. Книга за успоредно четене с Тукидид, Камю и Хипократ (а защо не и с Полибий и Августин), най-малкото заради текста на промяната, изхабяването, болестта на общото и реанимирането му, което тези наративи дълбаят. Поне две дискурсивни нива - изненада от историята и прекрасния й език и ниво на всички истории, които някога си чел.
      Моят най-обичан роман, който безкрайно се доближава като послание до Островът от предишния ден на Еко.
      И на неговия гълъб с портокалов цвят.

      "Обичам градовете, из чиито улици хлуе пустинния вятър".
      Бреговете на Сирт, Жулиен Гракх
    • Обичах Ви, а любовта ми тлее,
      в душата си не съм я аз предал,
      но нека тя не Ви тревожи: с нея
      не ще пролея Вашата печал.

      Обичах Ви, безмълвно, безнадеждно.
      Ту в страхове, ту в ревност се топях.
      Обичах Ви тъй искрено, тъй нежно.
      Дай Боже тъй да Ви обичат пак!

      А.С. Пушкин

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.

    • Kолкото и яростно да е недоволството ни от света,то все пак е преодолимо,стига,разбира се,някоя от двете страни-светът или ние,да се промени.Но аз ненавиждах и мечтите за промяна.И изобщо мразех безсмисленото фантазиране.Логичният извод,до който след дълги и мъчителни размисли стигнах,бе,че ако светът се промени,аз не бих могъл да съществувам,а ако напротив,аз се променя,то с него пък е свършено.

      Юкио Мишима, "Златният храм"
    • Скука на летище „Роаси-Шарл-дьо-Гол“
      Фредерик Бегбеде



      Хлътна ли? Хлътна ли? Хлътнахлътнахлътнали? Коя сте вие? Защо си говорим с почти допрени лица? Наистина ли сте чела последната ми книга? Можете ли да ми гарантирате, че не сънувам? Как е възможно устните ви да са толкова красиви и червени? Смятате ли, че е благоразумно да сте толкова сладка, да сте на двадесет и една години и да носите тениска размер XXXS? Давате ли си сметка какъв риск поемате, като ми правите комплименти с тия ваши толкова сини очи?

      Защо оставям ръката ми да се поти във вашата? Защо коленете ви пробуждат у мен желание да измислям преходни глаголи? Всъщност колко е часът? И как ви е името ти? Искаш ли да се омъжите за мен? Би ли могла да ми кажеш къде се намираме сега? Какви са дражетата, които смучем? Защо лазерните лъчи пронизват пелена от втечнен въздух? За кого са бутилките шампанско, които съскат над главите ни? Колко време трябва, за да започнеш да съжаляваш, че си се родил на този свят? Знаеш ли, че имаш хубави очи, нали знаеш? Защо плачете? Кога ще ме целунеш? Искате ли още една водка? Кога ще се целунем пак? Защо спряхте да танцувате? Какви са тези хора? Твои приятели или мои врагове? Имаш ли нещо против да си свалиш пуловера? Колко деца искаш да имаш? Кои са любимите ти имена?

      Какво ще правим сега? Защо да не излезем на въздух? Вън ли сме вече? У вас ли отиваме или у нас? Да спра ли такси? Значи предпочиташ да повървиш? Защо тръгнахме по „Шан-з-Елизе“? Смяташ ли, че сбъркахме, като си свалихме обувките и тръгнахме боси по асфалта? Дали може да се загрее лъжичка върху гроба на Незнайния воин? Имаш ли си гадже? Защо мисля същото като теб? Познаваш ли много хора, които произнасят едно и също нещо в един и същи момент? Това ченге какво се е вторачило в нас? Защо всички тези коли се въртят около Триумфалната арка? Защо не се приберат у дома? Колко време ще седим по средата на площад „Етоал“ и ще си пускаме езици на два градуса над нулата, вместо да правим любов в леглото като всички други?

      Смяташ ли, че постъпихме добре, като му откраднахме фуражката? Сигурна ли си, че ченгетата тичат по-бавно от нас? Твой ли е този мотор? Сигурна ли си, че ще можеш да караш в това състояние? Що не намалиш малко? Защо пое по околовръстното? Дали е разумно да се накланяш така настрани, когато вземаш завоите със 180 километра в час? Редно ли е да се промъкваш така между камионите в шест сутринта? Утре дали ще се съмне? Защо да ходим на летище „Роаси-Шарл-дьо-Гол“? Променя ли се животът, когато смениш града? Струва ли си да пътува човек в този еднакъв свят? Не ти ли е студено? Само на мен ли ми замръзват топките? Какво? Не чуваш нищо заради каската? Значи мога да крещя каквото си искам? Да си пея „I wanna hold your hand“? Да продължавам да те лъжа, докато галя гърба ти под пуловера, после гърдите ти през сутиена, после да пъхна пръсти в гащичките ти, мамка му, дали това ще те накара да намалиш?

      Къде ще оставим тази машина? Пред аерогара 1 или на паркинга? Защо мястото на паркинга е 3PR? Не ти ли прилича на „трипер“? Колко ли трае действието на това хапче? Защо автоматичните врати се разтварят, преди да си ги докоснал? Защо от бледата неонова светлина ми се струва, че крача по луната? Наистина ли правим скокове по шест метра или това е илюзия? Би ли била така добра да продължиш да ме целуваш? Ще имаш ли нещо против, ако ти се изпразня в устата? Дали си навита да се затворим в тоалетната, за да те изчукам в лицето? Ще го лапнеш ли, ако ти оближа катеричката?

      Нали беше чудно? Наистина си беше чудно, нали? Направо страхотно, само че колко е сега часът? Защо след нощта непременно трябва да настъпва ден? Вместо да вървим в обратна посока по подвижните тротоари вътре в плексигласовите тръби — тези преплетени черва, построени през седемдесетте, подобни на тръбите за интубиране, които завират в устата на тежко ранените при ПТП — та ти казвам, вместо да се мотаме като смахнати из летище „Роаси“, защо не се качим на някой самолет? Първият от списъка на заминаващите? Така тази история никога няма да има край? Да отлетим за Венецуела или за Беларус, за Шри Ланка или за Виетнам? Там, където слънцето тъкмо залязва? Виж как тракат буквите, докато се превъртат по това старомодно табло: Дъблин? Кьолн? Оран? Токио? Шанхай? Амстердам? Мадрид? Единбург? Коломбо? Осло? Дали всеки град всъщност не е въпрос? Съжаляваш ли, че не си в някой от онези самолети, които се издигат в края на пистата? Знаеш ли, че в тях има сини стюардеси, които може би вече поднасят увито в целофан ядене върху пластмасови табли на натъпкани с лексомил[1] бизнесмени? Чуваш ли съобщенията за заминаване, които някаква тъжна служителка монотонно реди след всяко електронно подрънкване? Мога ли да погаля още малко устните ти, преди да си тръгнеш? Кой от нас ще си тръгне пръв? Защо? О, защооо ли трябва да си кажем сбогом?

      И на теб ли ти е кофти като на мен, когато се намирам на летище? Не смяташ ли, че има някаква поезия в тези места, откъдето хората просто минават? Меланхолията на отпътуването? Лириката на посрещането? Висока концентрация на климатизирани емоции из въздуха? Колко време продължава снижаването? Дали нашата любов ще оцелее без химически бягства? Няма ли най-после да престанем да мълчим, докато гледаме как денят настъпва в това безлюдно кафене? Защо всички магазини на летището все още са затворени, а видеоигрите не работят? Завиждаш ли на онези служители от средния ешелон там, които чакат всеки своя полет в застлани с линолеум чакални, изтегнати по оранжевите кресла с чаши нес кафе в ръка? Как ти се струва оня митничар там с лош дъх или техникът по поддръжката, който шумно влачи някаква количка, или пък клошарите, които хъркат по пейките от виолетова пластмаса? Какво искат да ни кажат? Че човек никога не може да избяга от себе си? Че едно пътуване никога до никъде не води? Че човек трябва цял живот да бъде в отпуск или въобще да не бъде? Би ли ми пуснала ръката, ако обичаш? Не усещаш ли колко ми се иска да бъда сам посред всичкия този изоставен багаж? Дали ще можем да се разделим без много болка, макар да се намираме пред рекламата „Envy“ на Гучи? И докато гледаме с овлажнели очи как излитат всички тези боинги, не мога да се сдържа да не си задам един последен въпрос: защо не сме на борда на някой от тях?

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • "Дълбая в камък, защото 2-3-ма добри хора от един бъдещ свят ще ме разберат и ще се засмеят. Това е достатъчно - моите векове не са ми го дали."

      "За писането" - Чарлз Буковски
    • Магьосницата на Лоджията се раздвижва в съня си и извиква два пъти. Тя спи отдавна и дълбоко. Нейното духче се спуска да я успокои, но оплесква всичко и става причина за нейното събуждане. Тя посяда между възглавниците в своята зала, висока като катедрала, а времето с огромна крачка, също като след пленително насилие от Тарквиний, се отдръпва от нейния диван като дух, но тя го съзира и смразява със слово и жест в собственото му безпътие, а след това чува своето двукратно извикване и отправя поглед назад, за да спрат очите й върху замъгленото от съня и потърсено с вик нещо, което бе носила. Нека има десет оръдейни грохота, които да отнемете от въздуха и от ухото, като запазите само деветте плътно сбити безмълвия, лежащи между тях. Нека те бъдат удари на сърцето, почувствани в цялото загадъчно тяло. В този безмълвен център поставете сухата кожа, която си е изпуснала змията. Нека сега от мястото на подсъдимия не се разнася вайкане, ако някой потънал кораб се завърне в пристанище. Вместо това изтеглете от замъгленото от съня нещо върху корема си неговите подобни на дъжд чаткания на скорострелни молитвени броеници за прегрешения - застинали и несподелени. Вместо това мислете за обяздени коне, за проклятието на Холандеца, а може би за някой стих на лудия поет Брамин от типа на: „Когато дойде време, и луковицата възкресява жълтия нарцис“. Ако някога сте обичали нещо в живота си, опитайте се да го забравите. Ако някога сте предали нещо, представете си за миг, че ви е било простено. Ако някога сте се страхували от нещо, представете си за миг, че това време е отминало и никога няма да се върне. „Купете“ лъжата и й останете верен, докато можете. Притиснете към гърдите си своето духче, независимо от името му, и го галете, докато замърка.
      Заменете живот и смърт срещу забрава, но светлина или мрак ще стигнат до вашите кости или вашата плът. Утрото ще дойде, а с него - и възпоминанието.
      Червената Магьосница спи в своята зала, висока като катедрала, между миналото и бъдещето. Проблясъкът в съня й се спуска надолу и изчезва по тесни, тъмни пътеки, докато времето отмерва историята покрай различни събития. Сега тя се усмихва в съня си, защото Янус* отново върши нещата наполовина…
      Обърната назад към славата, тя обитава неговия жив и зелен втренчен поглед.




      * Янус (двуликият) - в римската митология - бог на входовете и изходите; неговата двуликост е обяснявана с това, че знае както миналото, така и бъдещето.

      "Създания от светлина и мрак" - Роджър Зелазни


    • "А може би все пак съм получил лек пристъп на умопомрачение. Ала вече няма и помен от него. Странните чувства от миналата седмица днес ми се струват направо смешни: не мога да се вживея в тях. "

      "Ала аз оставах на повърхността на самотата, в близост с хората, твърдо решен при опасност да потърся убежище сред тях — всъщност до днес съм бил просто любител."

      "Нима това ме чака? За пръв път ми е неприятно да бъда сам. Бих искал да споделя с някого какво ми се случва, преди да е станало късно, преди децата да почнат да се боят от мен. Бих искал Ани да е тук."

      "Това е отражението на лицето ми. През пропилените дни често стоя и го съзерцавам. Нищичко не проумявам в него. Чуждите лица имат някакъв смисъл. Моето не. Неспособен съм дори да определя дали е красиво или грозно. Мисля, че е грозно, понеже така са ми казвали. Но не се трогвам. Всъщност даже съм изумен как може да му се приписват подобни качества — все едно да речеш, че е красива или грозна шепа пръст или скална отломка.

      ...

      Навярно е непосилно да разбереш собственото си лице. А може да е така само при мен, понеже съм самотник? Хората, свързани с някаква общност, привикват да се виждат в огледалата такива, каквито са в очите на своите приятели. Аз нямам приятели — дали затова плътта ми е тъй гола? Тя напомня — точно така, напомня природа без човешко присъствие.
      Вече не ми се работи, не съм в състояние да сторя нищо друго, освен да чакам нощта."


      Погнусата, Жан-Пол Сартр

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.

      Мнението бе променено 1 път, последно от wolf ().

    • Чета Шри Оробиндо - не е особено популярен, но е изключителен ерудит и философ!

      "В Индия, за последните хиляда и повече години, духовният и материалният живот са съществували един до друг, изключвайки прогресивния ум. Духовността е сключила договор с Материята, отхвърляйки опита за всеобщ прогрес.
      ..........

      Материалният живот загубил божествения си импулс за растеж, духовният съхранил чрез изолация своята висота и чистота, но пожертвал пълната си сила и ползата за света. Затова, в божественото Провидение, страната на йогините и санясините била принудена към един стриктен и императивен договор със самия елемент, който отхвърлила, елемента на прогресивния Ум, за да може да преотрие това, което сега й липсва."

      "Синтезът на йога " - Шри Оробиндо

      Днешна Индия е лишена от интелект - за съжаление е така. Затова и деца с малформации се смятат за въплъщение на Ганеша, а в личен план - някакви ненормалници ме питат, дали знам, кой съм сложила на стената си във фейсбук. Сякаш, без да разбирам съм тупнала изображението на Шива там! Тотален упадък на една от най-древните цивилизации!

      Мнението бе променено 1 път, последно от Kalika ().

    • "Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето..."
      "Алексис Зорбас" Никос Казандзакис
      Само слабите се стремят към порядък. Силните владеят хаоса.