Въпроси, въпроси

    Използваме бисквитки. Продължавайки да разглеждате сайта вие се съгласявате с употребата им. Детайли

    • Въпроси, въпроси

      Темата е малко странно формулирана, но все едно.
      Става дума за въпросите, които си задаваме, на които знаем отговорите, както и не знаем отговорите им. Защо това ни интересува?

      Например, кое е по-непоносимо: да знаеш отговорите или да не ги знаеш?
    • Когато за пръв път прочетох темата, когато я пусна, първосигнално си казах - да знаеш отговорите. Защото нищо не можеш да направиш, и не можеш да си въобразяваш безгранични възможности, или да се самозаблуждаваш... Какво говори това за мен. :D
      Но после се замислих, и всъщност, по-непоносимо е да НЕ знаеш отговорите. Когато ги знаеш, остава само да ги приемеш. Имаш closure, така да се каже, няма какво повече да мислиш, отговорът е пред теб, имаш ограничение, имаш очертания, и можеш да промениш курса или да проявиш някакво творчество. А да търсиш отговори и да не намираш, ето това е мъчително според мен, и то много, особено ако се объркваш твърде много по пътя. Въпреки че и в това си има чар, търсенето може да е много интересен и красив процес.

      Mona написа:

      Защо това ни интересува?
      А това не знам... За себе си мога да кажа само. Възприемам се като човек, който търси истината. Многократно съм чувала, че "твърде много мисля" Може и така да е, но в дългосрочен план това ми е помогнало. А и истината ни прави "свободни", свободни от илюзия, предполагам. И най-накрая можеш да "приключиш" с нещо и да се отправиш в нова посока, когато знаеш истината за нещо/отговорът на нещо.
      Друг е въпросът, че който трупа мъдрост (преведено на моя език - отговори, истина, знание), трупа печал, ама все тая. Накрая си струва.
      DIGNITY ALWAYS WIN.
    • Момичета, ето ме с въпрос. Много исках да разкажа една странна история, обаче не ми се отваря тема Странни случки, за да не заприличаме на Таромания, дето половината дами си имат призраци у дома и даже си разговарят с тях. Както и да, не става дума за призраци, но :
      Бях около шестгодишна, в съвсем нормално психично здраве. И както си вървях из задния двор на баба ми, ето какво видях : (слагам линк, защото не успявам да намаля размера на снимката)

      red frog

      Уплаших се толкова много, че се покатерих на покрива на кокошарника и седях там цял час, докато се престраша да скоча от другата страна и да драсна с 200. Пораснах, и от няколко години насам се ровя из Интернет. Е, няма такава жаба по нашите географски ширини ! Има някава кафява дървесна, но моята беше червена !!!
      Дали някой има някакво обяснение ? Не беше халюцинация, убедена съм.
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • Сега ти виждам поста, миналото лято видях жаба, голяма колкото котка и я погалих дори :)
      Ама тя не стана принц, очевидно трябваше да я целуна, ма тя избяга ахахахаааааааааааа.
      Отвъд шегата, големо животно беше. Некъв мутант.

      Свикнала съм да виждам всякакви неща, къде налудничави, къде истинско-налудничави, затова съм скептична към всичко и проверявам всичко и не вярвам на първите представи, търся винаги практичната идея.
    • Съжалявам че зачезнах снощи и не можах да пиша, но ни дойдоха ненадейно гости.
      Тюх !! Изтървала си принца !!! :D
      И аз обичам сега жабета, но тогава, след случката, бях развила фобия в продължение на години. Моята жаба наистина беше червена и нямам обяснение.
      И понеже сме на тая вълна, да разкажа и какво ми се случи вчера. Естествено, не е било дух, но някаква много интересна синхроничност се получи точно след като написах темата за Елена Мухина. Висеше си в продължение на цяла година един "златен" медал в коридора, донесен от доведената ми дъщеря за някакви танци. Написах темата и мръднах за нещо в кухнята. Връщам се в хола и намирам въпросния златен медал да лежи по средата, на пода ! Разбира се, детето го е домъкнало, но за първи път след цяла година този медал помръдна изобщо от стената, на която висеше. Точно след като писах за Мухина и от два дена мислех все за нея.
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • Mona написа:

      Честно казано, не знам отговора, не знам кое е по-добре: да знаеш или да не знаеш. И в двата случая си губещ.
      Мисля, че разбрах отговора, отговорите. Знанието е по-ценно, защото те натоварва с по-голяма отговорност, от която няма мърдане.
      Знаещият човек се издига нависоко и отвисоко наблюдава всички, дори и себе си. Едновременно си участващ и наблюдател.
      А в крайна сметка си Статист.
    • Mona написа:

      Mona написа:

      Честно казано, не знам отговора, не знам кое е по-добре: да знаеш или да не знаеш. И в двата случая си губещ.
      Мисля, че разбрах отговора, отговорите. Знанието е по-ценно, защото те натоварва с по-голяма отговорност, от която няма мърдане.Знаещият човек се издига нависоко и отвисоко наблюдава всички, дори и себе си. Едновременно си участващ и наблюдател.
      А в крайна сметка си Статист.
      Сарказмът на Провидението често е забележителен.
      А самоиронията е удобен бряг за акостиране.