Можем ли да помагаме на хората, или човек трябва да си помогне сам?

    • Можем ли да помагаме на хората, или човек трябва да си помогне сам?

      Кажете сега вашите мнения, заглавието е красноречиво.


      Аз сега ще разкажа какво ме провокира да пусна темата, и ще разтегля част от въпросите.Вместо етюд ще напиша дълга описателна част, но ви моля да не се фокусирате конкретно върху нея, а да разговаряме принципно по въпросите. Можем ли да помогнем на хората, човек сам ли си помага, или с помощта на другите? Как мислите?

      С психолога ми си говорихме наскоро за ситуацията, в която даряваш обич на хора, които не я искат. Че често това е начин да имаш власт (подсъзнателно), независимо, че в реалния живот си последната дупка на кавала, както често се случва. Но подсъзнателно ти си царят, ти си даващият, ти си значимият. Разказа ми за случай на жена с много бракове, при които все се жени за алкохолици, които я пребиват, и все попада в ситуация, в която накрая те й се молят да остане с тях, защото им е спасителка. Това е потребност да се почувстваш значим, своеобразна гордост.
      Замислих се много дълбоко, тъй като и аз имам склонност да искам да помагам, да спасявам хората, все ме привличат отрепки или мъже с проблеми. Особено ако отричат че имат проблем, но аз като скенер мога да видя какво ги тормози. Както и да е.
      Сега си писах с един пич, който сам си търси вниманието, абе прави се на много железен, ама сам споделя за проблемите си, за да му обърна внимание, така го усещам. Хем е железен, хем мога да му видя мекото сърце, той и го показва. И ме привлича колко е в конфликт със себе си, това ми се струва красиво или поне така го рационализирам. Има порок. Естествено, моя приятелка казва - е, не, не се занимавай с тоя, ще те запозная с Х, по-свестен е. То па все едно някога съм си падала по свестни... Както и да е. Но след като знам и информацията, която с психолога сме обсъдили и знам, че колкото и да ме привлича, пак ще влезна в садо-мазо филм и ще изживея болна любов, си казвам - не си струва. Нито за него, нито за мен е добре.

      Сега ще ви помоля да не коментирате тази прелюдия конкретно, нека говорим по принцип.

      Как мислите,
      човек сам ли си помага, когато решава, че не може вече така?
      Или напротив, човек си помага, като срещне някой специален и изведнъж нещо се отключи в него - желание за промяна, желание да растете заедно, етц.
      По психология учим, че не можеш да помогнеш на човек, който не иска да му се помогне, това така ли е според вас, и ако да/не, защо?
      И още, кое помага повече - любовта или отхвърлянето?

      Личен опит: на мен най-много са ми помагали резките думи. Тук може да съм се дразнила, когато получавам такива, но реално най-много са ми помагали. (Моля ви, никога не спирайте да бъдете резки и да ме кастрирате :D ) Всякакви шамари от живота, всякакво "кастриране", това ми е помагало най-много. Нищо общо като с по филмите. Добър човек, подал ръка, етц. - да, да, ще ти помогне и още как, само ще му се качиш на главата. Помага (поне на мен) само страданието и жестоката загуба.

      Кажете сега нещо и вие.
      Une immense espérance a traversé la terre
      Une immense espérance a traversé ma peur
    • Curious моята гледна точка, изхождам от това, че поставям мене си като пример. Няма как някой да ми помогне, ако аз не приема предложената помощ или сама не пожелая промяна.
      Просто, ти например, може да виждаш че аз имам проблем и решаваш, че това не е добре за мен, както и други например, но аз не искам промяна, на мен си ми харесва така, или искам да е така, без значение дали ми вреди или не, аз преценявам това. Никога не бих желала някой, без значение който и да е да определя кое е добро или лошо за мен, щом аз искам да е така, така ще е.
      Мразя, когато ми се месят и решават, кое е добро за мен и кое не и още повече да се опитват да ме променят, полудявам, става обратен ефект, вкопчвам се в уж "лошото" което е за тях или забраненото. Затова единственото което горещо желая е никой, ама никога да не прави оценки какво, кое или кой ми опропостява живота и още повече да прави неща без знанието и съгласието ми да ме отдалечи или прекрати по някакъв начин от нещото или човека или обекта, предмета въобще за каквото става дума. Всичко това ми се е случвало и какво е оправданието - Ами за твое добро, ти не заслужаваш това или онова или този човек, ти заслужаваш много по - добро. Айде моля ви се нека аз преценя това, никой не знае какво и кое ми доставя на мен удоволствие и кое ме прави щастлива. Това единствено и само аз го знам, никой друг!
      Тук не говоря за зависимости, въпреки, че и там според мен положението е същото.
    • Твърдо не помагам на никого, ако не ме е помолил 3 пъти. (Така де, ползвам "3-те отказа").
      Едно време, преди наистина много време, много се терзаех, че не съм от най-контактните. И, за да постигна това, се стараех да помагам на хората, за да ме търсят. Купувах си вниманието им. Да ви кажа хич не ме бива за това, изпадала съм в комични ситуации, някои дори срамни. Ни контакти завързвах, ни помагах. И то, защото подсъзнателно може би съм убедена в това - никой няма нужда от помощ, а само от съжаление, съчувствие. Хората не искат някой да им помага и да ги спасява. Те самите просто търсят внимание, някой да ги съжали, да им каже как всъщност някой друг е виновен за тегобите им, как светът е гадно място и т.н. И, всъщност, ако се опиташ наистина да им решиш проблема, ставаш много гаден, защото си ги лишил от възможността да се оплакват.
      Има и друго, разбира се, осъзнах, че така или иначе не съм от най-контактните, интроверт съм и в по-малко хора ми е по-добре, така че спрях да се опитвам да създавам фалшиви приятели.
      Спрях и да спасявам света. Всяко нещо си има цена. Ако искаш нещо - моля, бъди готов да го платиш. Ама такива самарянски истории вече - finito!
      • Навиците най-напред са паяжина, после стават здрава мрежа. Испанска пословица
    • Понеже явно ми е "синхронично" в момента по темата, попаднах на този пост във ФБ, който ми хареса и го споделям тук:

      "Интересен урок научих- да не помагам на нерешителни хора в изпълнението на собствените им, макар и трудно взети решения. Оказва се, че впоследствие вероятността да прехвърлят вината за собствените си решения върху този, който им е помогнал е огромна. Удобният виновник за слабия е очевидно непременно извън него. Много често такива хора предпочитат познатия ад пред непознатия рай. И ако си имал глупостта да им подадеш ръка в момента, в който неистово са искали да напуснат ада, то непременно ти ще си виновния, когато решат да се върнат обратно в него. Ненаученият на смелост и достойнство може би е най-тъжният човек под небето. А мълчанието и проявеното неуважение е единственият начин да обиди и нарани, да накаже другиго за собствените си страхове и нерешителност."
      • Навиците най-напред са паяжина, после стават здрава мрежа. Испанска пословица
    • Ако някой се нуждае от помощта ми, мога да му бъда подкрепа, да бъда с него морално докато преминава през тежък период, да казвам мнението си, без да се налагам, просто да споделям моята гледна точка,и то ако ме питат .
      Но никога не бих вземала решение вместо тях и упорствала да ме послушат или да се налагам. Всеки да си поема отговорността.
      Честно казано, не ми се занимава и с проблемите на други. Аз съм вълк единак, мога да решавам само за себе си, защото отговорността си е моя и последствията също. Но ще си знам, че аз съм си го причинила или направила, било то за добро или лошо.
    • Ани, действително, когато ти бутат помощ в ръцете (уж за твое добро), това е вмешателство, а често може да е и тирания. Добрината/Помощта често са форма на тирания и контрол, загатнала съм го и в първоначалната публикация.

      Но понякога хората знаят, че имат проблем. Или се колебаят - хем искат помощ, хем не. Понякога хем си мислят, че имат проблеми, хем не, противоречат си. Друг път казват, че искат помощ, но всъщност лъжат самите себе си - не желаят помощ, и каквото и да правиш, е все тая. Добра вметка на Армид.
      Ще дам пример с една моя съквартирантка с паник атаки, доста психосоматики, и злоупотреба с алкохола. Това в комбинация с катастрофални връзки. Оплакваше се на воля, но реално усещах перверзното й желание да й е зле. Тук можем да вкараме малко психоанализа: искането е функция на съзнанието, а желанието - функция на несъзнаваното. Някои хора желаят да са зле, въпреки че "искат" да са добре.

      Но все пак трябва да кажа, че някои неща действително са си проблеми и не е въпрос на "лична интерпретация" - като напр. злоупотребата с в-ва, самонараняване, суицидни мисли и т.н.

      Тогава какво се случва?
      Например човекът уж иска помощ, но всъщност не я иска, какво се случва? Ами личността на помагащия - защо се опитва да променя, защо си мисли, че с достатъчно любов, грижи, или нещо си там, може да промени някого и да му помогне? Това рядко се случва. Нуждаещите се от помощ нямат нужда от любов, имат нужда да се мобилизират/стегнат.
      Един наркоман, например, може ли от любов, защото среща някоя специална, да поиска да спре дрогата?Може ли друг човек/нещо/каквото и да е (а не нещо вътре в нас) да ни е стимул да си помогнем за нещо?
      Как се осъществява процеса на помагане и самопомагане, според вас.
      Вие, когато сте имали проблем, какво е успяло да ви помогне?

      Аз все още си държа на моето, понеже не съм видяла обратен пример в живота си. Приемането, любовта и грижите не помагат чак толкова много, най-много помага якият шамар. И да можеш да се погледнеш отстрани, това също помага. Това е единствената помощ, която идва "отвън".
      Une immense espérance a traversé la terre
      Une immense espérance a traversé ma peur
    • "Един наркоман, например, може ли от любов, защото среща някоя специална, да поиска да спре дрогата?" Такова животно няма :) иначе, нямам много какво да добавя, прави сте за всичко.
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • Права си. Също така, ако някой има нужда от друг човек, любимия човек, заради, който може да се промени(да се откаже от дрога, алкохол или някакво друго неразположение или зависимост) , да положи усилия в името на "любовта", то какво правим, когато любимия човек реши, да го напусне? Ще видим още по голямо пропадане, а другият човек, ще се чувства ужасно и отговорен, виновен може би за последвалото падение на нуждаещият се от помощ уж. Тези, които имат нужда от помощта на друг, за да изплуват и да се преборят с проблемите си, всъщност оковават другия и натоварват с огромна отговорност, прехвърлят отговорността си и после виновния за тяхното състояние,за тях няма да са си те виновни а другият ще им е виновен и отговорен, било то защото се държи еди как си, а не както той /тя иска или очаква, защото си тръгнал /а и ето той /тя са отново сами, безпомощни, жалки, слаби, разбити. Ами проблема е, че те са и манипулатори така и трябва някой да се грижи и внимава за техните раними души. Както казваш, искат помощ и реват за такава, но не и да се оправят, излекуват, стабилизират, да поемат отговорност за тях самите си, за живота си. Нуждаят се някой да се грижи за тях емоционално, да оправдават грешките си и слабостта си така. Любовта помага може би, но тази любов може да се изрази в много варианти, не да го милваш и потупваш по рамото, когато не поема отговорност и чака друг да му свърши работата. Който иска помощ наистина, няма право да се изживява като жертва все.
    • Именно, повечето са манипулатори, "borderline синдром". Никой и нищо няма да запълни празнината в тях и страха им от изоставяне, от "изчезване". Изчезване в смисъл, че съществуват единствено чрез погледа на Другия, и в него. (Тук навлизам вече в Лакан и става мътна и кървава.) Те нямат друг начин да оцелеят, освен манипулацията.
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • Зависи за каква помощ говорим.
      Някакви емоционални измислици, досадни разсъждения и общи приказки за живота и света, не могат да помогнат на никого. Нито пък кухи разсъждения какво е редно и какво не е.
      Аз лично признавам само практическа помощ/подкрепа. Визирам активни действия, пари, логика. На много хора съм помогнала със същото, така че не разсъждавам особено дали съм била права или не - резултатите ми стигат.

      А и хората драматизират всичко, абсолютно ненужно. Затова на тъпанари не помагам. Няма с какво: 5 пъти да му кажеш, че всичко, което прави или на което се надява, е проективно или утопично, то ще ти отговаря, че който вярва, постига мечтите си - постига ги друг път. Оправдания и оправдания, само и само затова да вярваме в глупости без никаква реализация. За такъв човек е по-важно да дрънка до припадък едно и също и да облъчва слушателя си с дрънканици. Не, мерси. И шамар няма да помогне.

      Винаги си спомням един случай от личната практика на Юнг и един пациент със суицидни настроения - от първия сеанс още, Юнг му посочил вратата и го посъветвал като толкова иска да се самоубива, да го направи и да не го занимава с глупости.

      Затова, само практична помощ, когато един човек, който знае какво иска от теб, те потърси за такава. Нещата са реципрочни, разбира се.
      Copyright © 2015 Mona Vendor. Всички права запазени.
    • Mona написа:

      Няма с какво: 5 пъти да му кажеш, че всичко, което прави или на което се надява, е проективно или утопично, то ще ти отговаря, че който вярва, постига мечтите си - постига ги друг път.
      Той ако е можел да те разбере, ще те разбере, ето тук е енигмата. За своя кратък живот съм стигнала до тази логика - съзнанието се "отваря" за истините (приятни или не, освобождаващи или заробващи) само след сблъсък, катастрофа. Т.е. илюзията трябва да вземе своята жертва, да удари, за да се освести човека, но дори тогава не е сигурно.


      И понеже темата е по-скоро за емоционалното помагане, как можем и можем ли изобщо да помагаме на някого? Например на този самоубиец как по друг начин може да му бъде помогнато, или просто трябва да го чакаме да се сети сам (както обикновено се случва).
      Май наистина е вярно, че ако човек сам не иска да си помогне, и Господ да му слезне долу на земята, пак ще е безрезултатно.
      Une immense espérance a traversé la terre
      Une immense espérance a traversé ma peur
    • curi0us написа:

      Mona написа:

      Няма с какво: 5 пъти да му кажеш, че всичко, което прави или на което се надява, е проективно или утопично, то ще ти отговаря, че който вярва, постига мечтите си - постига ги друг път.
      Той ако е можел да те разбере, ще те разбере, ето тук е енигмата. За своя кратък живот съм стигнала до тази логика - съзнанието се "отваря" за истините (приятни или не, освобождаващи или заробващи) само след сблъсък, катастрофа. Т.е. илюзията трябва да вземе своята жертва, да удари, за да се освести човека, но дори тогава не е сигурно.
      Това не се доказва от практиката: ако беше така, то никой нямаше да ходи по врачки и да обикалят по 100 врачки за едно и също нещо. Не, човек не се учи и не се поучава, нито разбира истините. Това е умение за малцина.

      Познавам много хора, които след ужасно много неприятни събития, стават още по-отчаяни утописти и знаем какво се получава. Ако не беше така, нямаше да е масова практика, онкологично болни хора, да се лекуват с червена боровинка, например.


      curi0us написа:

      И понеже темата е по-скоро за емоционалното помагане, как можем и можем ли изобщо да помагаме на някого? Например на този самоубиец как по друг начин може да му бъде помогнато, или просто трябва да го чакаме да се сети сам (както обикновено се случва).
      Май наистина е вярно, че ако човек сам не иска да си помогне, и Господ да му слезне долу на земята, пак ще е безрезултатно.
      Аз не виждам логическа причина да се помага на самоубиец.

      Могат да си помогнат само силни и устойчиви хора, които са наясно, че не са никак важни нито за Вселената, нито за билогичния си вид. Ако хората бяха малко по-скромни, не с толкова свръхценни мисли, всичко щеше да е различно.
      Което тотално ме отдалечава от психологическите прийоми и в известен смисъл, да не кажа, в голям смисъл, психологията е една клюкарска наука, доколкото е наука.
      Copyright © 2015 Mona Vendor. Всички права запазени.
    • За сериозните проблеми, всички бягат, така, че никой няма нужда от празни приказки.
      Най-удобно е на повечето хора да раздават емоционални съвети на килограм, обикновено без капка смисъл. НО опре ли до реални действия, всички бягат.
      Ето защо не си падам по психотераптевтични сеанси или по дълги разговори - нещо, което е отминало, не може да се върне.

      Така, че никой на никого не помага за нищо.
      А и понеже на повечето основният им проблем е справянето с емоционалната им/си интелигентност, то всичко придобива други измерения.

      Битието нито е любовно, нито е емпатично. То е просто битие. Сурово.
      Copyright © 2015 Mona Vendor. Всички права запазени.
    • Имаше една дзен мисъл по отношение на помагането на другите, когато не си помогнал на себе си - да се опитваш да храниш хората от празен съд - няма как да се получи.
      Това, което съм научила от моя житейски опит, без изобщо да претендирам, че е голям, е че независимо какво искаш да постигнеш и да направиш за себе си или друг, преди всичко поглеждаш, анализираш и се грижиш за себе си. Когато кажа това на повечето хора, които се интересуват от духовност, често получавам протест под някаква форма, защото смятат, че това е егоистично, а да помагаш на другите - това е саможертвено и красиво. Аргументът е, че ние сме едно, блябялбля, ние сме само капка от всемира бялбяляблябля, трябва да осъзнаем, че сме част от целия Всемир, блябяляблбял. Е, осъзнавам това, но и осъзнавам друго - че някога съм направила избор да бъда точно тази капка във Всемира и това не е някаква случайност.
      Оставям тези езотерични размисли настрани. Замисли се за чисто практическия момент и се стига до логически абсурд - има един човек, от който не можеш да избягаш, има един човек, за който можеш да научиш всичко и един човек, с чиито нужди си напълно наясно през целия живот, стига да избереш да слушаш - и това не е мъжа ти, не са дори децата ти (не искам да звуча цинично или да изглежда, че принизявам тази любов по някакъв начин) - но това си ти самият, не е някой друг.
      Цялото осъзнаване на баланса между това, което отдаваш между теб и другите идва, когато осъзнаеш че ти си толкова достоен, колкото и тях, за твоята си помощ. :D
      А дали може да се помогне на човек, който не иска нашата помощ - Убедила съм се за себе си, че не може. Няма и смисъл да си хабиш времето дори - защото това желание за помощ за хора, които не са я искали, вече наистина е упражняване на форма на власт - вяра, че те трябва да живеят според това, което ти определяш за добро, а не те самите. Не вярвам, че това произхожда и от форма на любов, защото един от основните стълбове, на които се крепи любовта е доверието - а да определяш приоритетите на някой е фундаментално недоверие, че той може да си ги определи сам. Не на последно място, с отрицанието и нежеланието си, човек спуска някаква форма на енергийна бариера и зад нея не можеш да преминеш и да му местиш нещата току така - не можеш да изкараш проблема от човека. Затова можеш да срещнеш просяк на улицата и да го хванеш за якичката и да му кажеш "хайде, моето момче, аз сега ще ти купя едно мезонетче на центъра на София, добре да си живееш" и да го влачиш, а той да крещи "ама, моля ви се, госпожо, та аз не искам мезонетче на центъра на София" и ти въпреки това да му навреш ключовете и доволно да си тръгнеш, но няма по никакъв начин да докоснеш самосъзнанието му, което го е довело до просешка тояга и след (не много) дълго време той ще бъде точно там, където си го срещнала. Равносметката? Усилия на вятъра. :)