Когато не можеш да получиш/дадеш обич; и уроци.

    • Когато не можеш да получиш/дадеш обич; и уроци.

      Каквото сам си направиш, и Господ не може да ти го направи. Добре, че съм си отворила сетивата тия дни, и с иронична усмивка се радвам, че поне нещо съм научила. За себе си, за света, за любовта. Опитвам се да не свивам енергията си до 4 чаши и 4 пентакли. Това е мост, по който не бива да се минава, цитирам администратора тук. :)
      4 - Моят кръст, на увредено човешко същество.


      Имам много неща за разказване, но ще се фокусирам на основното, което клати равновесието ми и пронизва сърцето ми, текущата горчива чаша, която се опитвам много осъзнато да преглътна, без да си подслаждам и отричам.

      Преди време имах "заигравка" с мъж, който звънеше всеки ден, питаше как съм, и още без да ме познава, правеше мили жестове и даваше много от себе си. В свят, където повечето хора се правят на вървежни и крият емоциите си, беше освежаващо да общуваш с толкова непосредствен човек. Но това ме ядосваше, огорчавах се, вбесявах се, чудех се къде се намирам, и какво, за Бога, иска този човек от мен? Знаете ли какво е чувството на яд, че някой те обича?(Или айде, да не е толкова патетично, че те харесва и иска да те вижда усмихната.)
      Не можех да приема тези чувства, озверявах. Ядосвах му се, чувствах се несигурна, ставах заядлива, мрачна и потисната. Колко са страшни непознатите неща, нали, включително и новите за теб емоции и отношение. След срещи с него бях като болна, като изцедена, дори физически ми беше зле. Защото аз не съм свикнала да се държат добре с мен мъжете. Чакам насилника си, чакам този, който ще ме мачка, ще ме изнудва, няма да ме удостоява дори с поглед, и ще си тръгва. Този, за когото ще изпадам в истерия. Разбира се, както и в други теми съм уточнила, това от моя страна е форма на власт и подсъзнателно желание да се чувствам значима. Еби го!

      Към днешна дата, днес научих, че сериозният, симпатичен и непосредствен господин е вече зает. И докато подарява цветя на приятелката си, аз пак съм в пръст с уста, но кого да виня, че не оцених навреме доброто, или че не мога да приемам топлината от другите, себе си не обичам? Кого да виня, себе си, нали? Че винаги оставам с пръст в устата, винаги отхвърлена (но не, този път няма как да се изкарам жертва, сама си го правя!) и винаги в ъгъла, защото има едни жени, които могат да приемат с усмивка подаръците и нежността, а аз не съм от тях.

      Това е моята горчива равносметка. Това е "моята история" за днес. И положителното е, че ми помага да съм непримирима и осъзната, и ще излекувам болното дете у мен, ще променя житейските си избори.

      Fin.
      This is who I am!
    • Механизмът тук е малко по-различен според мен, не става дума за мазохизъм ; а когато твърде много се подценяваме, а пък някой ни отдава значение, той не може да ни привлече, понеже си казваме "след като аз съм такава и такава, пък той ме е харесал, значи и той не струва много." Нещо подобно.
      Както и да е, за самия човек не съжалявай, не е бил твоят. А тия милите с цветята често си имат доста sceletons in the closet. И аз съм била в подобни на твоите дилеми, ами кво да направя, не мога, скучни са ми просто. Няма тръпка. Човекът ти сам ще дойде, споко, не го търси.
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • Здравей, благодаря за отговора, но позволи да знам по-добре какъв е механизма.
      И не че го оплаквам конкретно човека, яде ме същностната ситуация, принципното положение.


      Впрочем, благодаря и на Мона, че е отворила такова пространство във форума, където да можем да споделяме. Нямам против темата да се заключи, наистина, не искам мнения, оценки или каквото и да е, исках само да споделя и това да стои някъде в пространството - черно на бяло.
      This is who I am!
    • curi0us написа:

      Това е моята горчива равносметка. Това е "моята история" за днес. И положителното е, че ми помага да съм непримирима и осъзната, и ще излекувам болното дете у мен, ще променя житейските си избори.

      Fin.
      Дълго ще се въртиш в тоя кръг, но какво пък, аз мисля, че е за добро. Така се развива психиката, устойчивостта й. Иначе ще се окажеш в ситуацията на поне 90% от повечето жени: дават съвети само по спомени за нещо си.
      Всеки с пътя, затова съветите са излишни.

      Колкото до темата, не е нужно да се затваря. Да бъдеш честен пред много хора, винаги изисква смелост.
      Разбира се, без това да се превръща в самобичуване. Защото, какво е животът? Ами онова, което ни се случва, нищо повече и нищо друго :)
      jọwọ gbogbo àwọn tí ó fẹràn oorun, lọ si ipamo ki o si gbagbe mi - wo awọn ẹmi rẹ nija ilana ati ìbànújẹ, kọrin ìbànújẹ songs nipa awọn owurọ ti aye - emi o si lọ, emi o si tẹle Papa Legba ...
    • curi0us написа:

      Дано не е дълго... Време ми е за позитивни емоции, омръзна ми да се подхлъзвам. :D
      Благодаря и на теб.
      Виж сега, изобщо да не ти пука: всички твърде много мислят и твърде много очакват. Голяма грешка е това. Щото историята познава много големи очаквания и накрая - тотална тъпота.

      Да не ти дреме. Основна цел трябва да ти е кариера и самостоятелност, всичко останало е вятър.
      Мъжете идват и си отиват, остават само твоите собствени пари, това е положението.

      Тия мечти за некви невъзможни мъже, принцове и богаташи са редка тъпня. Повечето от подобни мечти се оказват просто едни мечти-пепеляшки. Гледай си кефа и да не ти дреме кой, защо, как ти подарява цветя или не ти. Или какво си загубила. Важно е ти да имаш почва да оцелеят твоите собствени цветя. С твои средтсва. Сама цар и господар.

      Има и такива мъже: различни и умни, но това се голяма рядкост, повече от рядкост. Същото се отнася и за жените.
      jọwọ gbogbo àwọn tí ó fẹràn oorun, lọ si ipamo ki o si gbagbe mi - wo awọn ẹmi rẹ nija ilana ati ìbànújẹ, kọrin ìbànújẹ songs nipa awọn owurọ ti aye - emi o si lọ, emi o si tẹle Papa Legba ...
    • Като каза "дълго ще се въртиш" и малко се панирах. Честно казано, горделиво заключих, че си метнала карти по въпроса (еххх, себеотносност, себеотносност!) и са излезли ужасии.

      Мани цветята. Омръзна ми да ме влекат отрепки, които ме оставят лежаща на земята и гърчеща се, а аз като муха на мед се лепя на такива. Ама ще се справя. Търся. Това е важното, да търси човек и да не се отказва.

      И да, няма какво да добавя, сама трябва да се погрижа за себе си, и емоционално и финансово и всякак. <3
      This is who I am!
    • Аз не съм много добър пример за невероятно развитие в лично отношение, напротив, непоправим бурсук съм, но честно казано, вече не ми пука за това и не се опитвам по някакъв начин да го променям. Може да се каже, че изпитвам доволно количество самодостатъчност, толкова, че да имам някаква гледна точка за задните мисли на изглеждащи нормално ... в началото ... хора.
      И като видях написано ей това, малко настръхнах, ако не си преувеличила, не съжалявай изобщо за въпросния човек:

      Преди време имах "заигравка" с мъж, който звънеше всеки ден, питаше как съм, и още без да ме познава, правеше мили жестове и даваше много от себе си.

      Нагледала съм се на случаи, в които много жени попадат в този капан. Наричам го капана на мъжа, който не смее да бъде мъжкар. Прилагат го лицемерни, манипулативни мъжленца с добре развита женска страна, която знаят как да използват. Те изглеждат много мили, добри, заинтересовани и в свят, в който виждаме толкова малко прояви на привързаност, доста често тези мъжленца правят впечатление. На подсъзнателно ниво за жената те са просто сигурна партия, тя си затваря очите, че тези жестове често са пресилени, фалшиви и зад тях не се крие истинска привързаност. За подсъзнателната програма на мъжа - той влиза в една отредена имагинерна роля на принца на белия кон, защото знае, че така ще му повярват.
      Каквото и да ми говорят, той да се запознае с нея чрез приятели или по фейса и от другия ден нататък звъни всеки ден, да й пише смс-и - всеки ден; да я кани на кафенце - три пъти в седмицата НЕ Е НОРМАЛНО. Отчаянието се надушва отдалеч при такива индивиди. След 50-те покани, когато най-накрая някоя се задържи около него, той обсебва живота й и после предлага жалки извинения с увехнали цветя по този случай. Това е типажът, който ще ти разбие пощата и фейса да види какво си пишеш с другите хора - ей така, за всеки случай. Колкото пъти съм виждала връзки или някакви малко по-сериозни отношения да се пораждат след подобен флирт, нещата не са свършвали добре. Накрая жената разбира защо НАИСТИНА този така мил мъж е бил свободен преди тя да има тази невероятна преференция да го заклейми. И тайната е една - просто той не е невероятен.
      Любовта се ражда постепенно - в гоненето, в играта. Не може да имаш емоционалните ресурси да питаш по десет девойки на ден как са преди даже добре да ги познаваш, нито ако толкова си харесал една - лесно да се отърсиш и след два дена да си намериш друга. Това е положението. Поне според моят Сатурн в пети дом.
    • И всъщност не е нужно да обичаш никого ТАКА, добре е да обичаш само ако Сърцето ти го позволява.
      jọwọ gbogbo àwọn tí ó fẹràn oorun, lọ si ipamo ki o si gbagbe mi - wo awọn ẹmi rẹ nija ilana ati ìbànújẹ, kọrin ìbànújẹ songs nipa awọn owurọ ti aye - emi o si lọ, emi o si tẹle Papa Legba ...
    • Моето сърце явно не го позволява.
      Аз винаги зарязвам мъжете сама, и после се чувствам изоставена. Fuck logic.
      Аз съм чисто луда. Постоянно губя надежда за себе си, че не мога да имам нормални човешки взаимоотношения. Явно не го желая.

      В онова упражнение с огледалото си казах "Искам романтична връзка" и образът не отговори на очакванията ми. Срещу мен стоеше закоравял човек, дистанциран, студен и много жилав. Явно наистина не желая връзка, не мога да отдавам или получавам обич. Омръзна ми, защото винаги става така, не мога да изляза от тъпото повторение, а мислех, че някой друг ми е виновен. Винаги е едно и също. Мъж, връзка, почвам яростно да се дразня за нещо, тръгвам си с гръм и трясък и едва ли не очаквам да ми се молят, което не се случва - всеки си има достойнство. Накрая аз страдам и се чувствам зарязана. Но аз явно не мога да съм във връзка. Постоянно пресъздавам една и съща ситуация и то сама. Нямам идея защо го правя. Ходя на психолог, но не съм и милиметър близо защо съм такава. Знам, че не е нормално, но нищо повече. Благодаря пак за вниманието...
      This is who I am!
    • аз съвсем скоро получих отговори за определен тип свое поведение, което ми пречи цял живот и въпреки разбирането, промяната е трудно нещо, изисква усилия, а понякога е трудно да се откажем от определено поведение, защото ни носи някакви криворазбрани „ползи”....осъзнаването е едно, промяната съвсем друго и хич не лесно...психотерапията помага, но човек сам трябва да е готов за промяната... самосаботираш се, но защо или пък няма определена причина просто закостенял модел на поведение...:)
    • curi0us написа:

      Моето сърце явно не го позволява.Аз винаги зарязвам мъжете сама, и после се чувствам изоставена. Fuck logic.
      Аз съм чисто луда. Постоянно губя надежда за себе си, че не мога да имам нормални човешки взаимоотношения. Явно не го желая.

      В онова упражнение с огледалото си казах "Искам романтична връзка" и образът не отговори на очакванията ми. Срещу мен стоеше закоравял човек, дистанциран, студен и много жилав. Явно наистина не желая връзка, не мога да отдавам или получавам обич. Омръзна ми, защото винаги става така, не мога да изляза от тъпото повторение, а мислех, че някой друг ми е виновен. Винаги е едно и също. Мъж, връзка, почвам яростно да се дразня за нещо, тръгвам си с гръм и трясък и едва ли не очаквам да ми се молят, което не се случва - всеки си има достойнство. Накрая аз страдам и се чувствам зарязана. Но аз явно не мога да съм във връзка. Постоянно пресъздавам една и съща ситуация и то сама. Нямам идея защо го правя. Ходя на психолог, но не съм и милиметър близо защо съм такава. Знам, че не е нормално, но нищо повече. Благодаря пак за вниманието...
      Повтаряемостта е знак за неотработен вътрешен конфликт.
      Не мисля, че става дума за студен човек, нежелаещ връзка. Напротив.
      Познавам подобна жена. Тя може да е много мила, отдадена на близките и любимия си. Би могла да е прекрасна личност. Ала иска светът да бъде подреден по определен начин, пречупен през нейната вътрешна настройка за живота.
      В околните биха могли да ни дразнят хиляди неща. Но защо? Кому е нужно това и какво получаваме в отговор на такова чувство?
      Може би отговорът на тези въпроси ще ти покаже някои от вратичките към твоите отговори.
      А може би е време да отпуснеш контрола. Да оставиш някой наистина да те нарани. И то не от лошо сърце, а защото ти не възприемаш такъв тип действия. Да, хората могат да бъдат ужасни и да ни причинят много болка. Ала някак си вярвам, че повечето мъже, на които си попадала, не са били никак лоши.
      Ти искаш да бъдеш обичана. Затова така бурно и със силни емоции влизаш във връзка. Но никой не може да ти даде тази любов, която ти сама трябва да дадеш на себе си.
    • От както се помня вървя с идеята, че трябва да съм до някого.
      В един момент постигнах "целта" си, но не бях щастлива. Измислих любовта, играех роля.
      Сметнах, че грешката не е в мен, не бил подходящ. С времето обаче, се оказа, че никой не е подходящ и се запитах... може би съм аз неподходящата.

      Вървя по улицата, гледам двойките и им се радвам(не им завиждам или пък да искам да съм там, на тяхно място), но когато си задам въпроса сериозно, очи в очи със себе си, искам ли това... се колебая до толкова, че да ми стане ясно, че очевидно отговорът е не.

      Страшно бавно вървя по пътя към себе си и към приемането, че не мога да бъда такава, каквито хората очакват от мен да съм. Но вече не мога така. Защо задължително човек трябва да бъде в тандем? Защо се очаква, че трябва да сме като естествено продължение на друг и съответно той на нас? И най-вече, защо да говорим в "ние"? Това може да бъде красиво да, но не винаги, не с всеки и може би не е за всеки.

      Не казвам, че не мечтая за любовта и разбирането, което може да ни бъде дадено, но усещам, че е страшно трудно да намеря човекът, който може да го даде. Не мога да се примиря с това да играя роля, както правя ежедневно, за да се впиша някъде. С много мога да се примиря, но с това не, не и с чувствата си, нямам намерение да играя роля с човек, който ме обича.

      Казват ми: по-добре да си с някого, отколкото сама. По-добре да имаш дете от някой, отколкото сама. А защо? Не го разбирах, не го разбирам и надали ще го. Дете можеш да имаш и като осиновиш, нали.

      Когато тръгвам на път, предпочитам да тръгвам сама. Когато отивам някъде, пак предпочитам така - сама. Не мразя хората. Но не мога да се науча да живея с тях, без да им позволявам да забиват ноктите си в сърцето ми и да дерат по него, докато вече не мога да кажа дори името си, защото съм се превърнала в тяхно огледало и отдушник.

      В тази връзка искам просто да ти кажа, curi0s, че да приемеш любовта е трудно, особено когато още от детството ти нещо куца, когато са те наранали достатъчно хора, че да имаш вяра само на себе си.

      Пътя е дълъг, но вярвам, че рано или късно идва някой, който да може да ни разбере. И ако не е останал при нас, ако не се е получило, значи че чисто и просто не е трябвало.

      Установих, че трябва да съм силна, всеки ден, всяка минута и докато не ме закопаят, ще трябва да ставам от пода, без сълзи.

      Damn, трудно беше да кажа всичко това, но си заслужаваше.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • wolfy написа:

      Казват ми: по-добре да си с някого, отколкото сама. По-добре да имаш дете от някой, отколкото сама. А защо? Не го разбирах, не го разбирам и надали ще го.
      Как съм ненавиждала такива изказвания,не е истина...И аз не го разбирам,толкова е далеч от мен това.Ако не съм напълно убедена,че искам да прекарам живота си с някого,защо да го правя изобщо?Защо да обричам на нещастие и посредствен живот и себе си и друг човек,а за потенциалното потомство не ща и да се замислям...А защо пък трябва "да търся" някого? "Трябва,трябва,трябва да си намериш другар в живота." А защо да трябва? Ако остана сама какво? По-малко ли ще съм човек? Ами не. Това да си с някого само за да си с някого и да се омъжиш,защото "ти е време" или "защото просто трябва",или "защото искам бебе"...пълни безумия.Посредствени,наплашени хора без собствен център...Имам такива познати,които ден и нощ се тресат,че ще останат сами и няма да намерят своя човек и ужаси...Толкова да ме натоварва това.Толкова хора да съм загърбила заради подобни фанатизми не е истина.

      Никога не съм била от тези девойки,които без гаджета не могат и това им е смисълът на живота.Не съм си представяла сватби с големи бели рокли и не съм си фантазирала за това какъв "принц" ще срещна.Единствено си мислех "Брей,какъв ще да е този звяр,който да ме накара да бъда с него цял живот,камо ли деца да му раждам:?" Нито съм вярвала в сродни души,нито в Единствени,нищо.За капак пък и въобще не съм влюбчива,ама изобщо.Толкова трудно може да ме впечатли някого,че не се намира кой да ми завърти главата.Като малка,да,по детски,но доста уроци научих тогава.Преминах през фазата,в която не си влюбен в някого,а в идеята за него и тъй като моят разум може да се забавяше с реакциите тогава,но не спеше ,все ми говореше,че нещо не е като хората и трябва да се спра.4 години ми отидоха.И ненадейно се пръкна моят човек от най-неочакваното място и ме изстреля в друго измерение. :D До този момент съм си нямала и най-малката идея какво значи наистина да се разбираш с някого...изумена бях. Толкова уроци произлизат от цялата история,че им изгубих броя отдавна. Трябваше да се изправя срещу страховете си челно,започна голям процес на самоосъзнаване,което толкова болеше,че няма накъде.И още е така,де. :D Не сме типична двойка,не сме двойка въобще.Разделени сме от много време физически,виждаме се страшно рядко,но каквото си е там,си е там винаги.Винаги сме обменяли на друго ниво,но докато ни порасне акъла да го осъзнаем минаха години.
      Аз самата не се смятам за достатъчно израснала за нашите отношения,а когато си помисля,че съм-ми се показва ясно и отчетливо,че никак не е така.Аз съм по-слабото звено от двама ни,колкото и да ми е кофти да го призная.Когато човекът срещу теб обича свободно и не го мъчат условностите толкова,а ти се изтезаваш с глупости,осъзнаваш,че нивото ти е твърде ниско за претенциите,които имаш.Ще си се боря колкото трябва,пък каквото ще да става.Предпочитам да вярвам,че имам късмет,че имам този човек в живота си,макар и понякога в обезумялост да съм съжалявала,че го срещнах,че да не съм като "нормалните" хора. :D Но Вселената дава едно и взима друго,така е. :D