Втори и трети прочит

    Използваме бисквитки. Продължавайки да разглеждате сайта вие се съгласявате с употребата им. Детайли

    • Втори и трети прочит

      Има книги, които задължително трябва да прочетем отново, защото едно е да четеш на 20 годишна възраст Достоевски, Кафка или Чехов, а съвсем друго е на 30, а различно на 40 и т.н.

      Има книги, които всяко поколение разбира по своему: поколенческият проблем с идентификацията в романните образи, е неизбежен - "Записки от мъртвият дом" на Достоевски трудно биха се "почувствали" от човек на 25, който си мисли, че светът го очаква с отворени обятия, нито пък би могъл да прозре социалния разпад и интелектуално отшелничество в "Дворянско гнездо" на Тургенев. Неизбежно е и неразбирането за личната трагедия на вуйчо Ваня от едноименната повест на Чехов, дори и бягството в жертвата на Ванеса от "Бреговете на Сирт" на Жулиен Гракх. Следват още много заглавия и много автори.

      Идват онези времена, отсъдени за препрочитане на вечните романи, в които историята е свършила, приключила е, но докато сме живи, тя реално не е - ние я продължаваме, препрочитайки я. Неслучайно стигаме и до деепричастията, така затрудняващи речта с оловните си суфикси (ейки, айки, ийки и т.н.), заковаваме времето на романния епос, привличайки го като лодка, към себе си. Лодкарите сме ние.

      Предишния път сме стигнали до близката река и сме мечтаели за океана: днес сме в собствения си обветрен океан, спомняйки си за помечтаната лодка от миналото, за да се завърнем ... Неслучаен е паралелът между глаголите - плавен преход може да има само между преходни глаголи :)

      Но да се върнем на непреходните романи и изобщо книги: идва време, когато трябва отново да се върнеш към себе си, към прочетеното слово, да потърсиш нови идентификации и нови метататекстове, с които да определиш наученото, ненаученото, пропуснатото, ненаучимото.

      Аз лично, започвам отново с Чехов, един уникален автор, за когото меланхолията, иронията и цинизма, са обектни състояния. Те са необходимата зараза, за да оцелееш интелектуално. Напомня ми за Киркегор, но засега ще оставим философите настрана.
      Copyright © 2015 Mona Vendor. Всички права запазени.
    • Книгата, която аз препрочитам всяка година е "Малкият принц". Всеки път виждам нещо ново, всеки път правя развносметка какво ме съм видала миналата година в книгата, как съм го разбрала и как го разбирам сега.

      Но винаги плача точно тук:

      Възрастните обичат цифрите. Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват:

      „Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“ Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават. Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща, построена от розови тухли, със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава те възкликват: „Колко хубаво!“

      Така, ако им кажете — „Доказателството, че малкият принц е съществувал, е това, че той беше очарователен, че се смееше и че искаше една овца. Когато някой иска една овца, това е доказателство, че съществува“ — те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете — „Планетата, от която дойде той, е астероидът Б 612“ — тогава те ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Те са такива. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните.

      Но несъмнено ние, които разбираме живота, ние не щем да знаем за номерата.
      Бих искал да почна тоя разказ като вълшебна приказка. Бих искал да кажа:

      „Имаше едно време един малък принц, който живееше на една планета, мъничко по-голяма от него, и който имаше нужда от един приятел…“ За ония, които разбират живота, това би изглеждало много по-истинско.

      Защото аз не ща книгата ми да бъде четена лекомислено. Аз изпитвам такава тъга, като разказвам тия спомени. Шест години вече, откак моят приятел си отиде заедно със своята овца. И ако се опитвам тук да го опиша, то е, за да не го забравя. Тъжно е да забравиш един приятел. Не всички са имали приятел. И аз мога да стана като възрастните, които не се интересуват от нищо друго освен от цифри. И ей затова си купих кутия с бои и моливи. Трудно е на моите години да почваш отново да рисуваш, когато никога не си правил други опити освен боа както изглежда отвън и отвътре, и то като си бил шестгодишен! Ще се опитам, разбира се, да направя портрети, които най-много да му приличат. Но съвсем не съм уверен, че ще успея. Една рисунка е добра, друга съвсем не прилича. Греша също така и в ръста. Веднъж малкият принц е много едър. Друг път — твърде дребен. Не съм сигурен също тъй и за цвета на дрехите му. И опитвам наслуки — ту така, ту инак, да излезе горе-долу вярно. Ще се излъжа и в някои по-важни подробности. Но ще трябва да ми простите това. Моят приятел никога не даваше обяснения. Може би той смяташе, че съм като него. Но за зла чест аз не мога да виждам овцете през сандъците. Може би съм донякъде като възрастните. Навярно старея.

      Обичам да препрочитам и Селинджър, винаги ме трогва, разплаква дори... Стреля право в сърцето ми, с точност, прецизност. Препоръчвам на всеки да прочете разказите му и особено тези за "Семейство Глас".

      За жалост последно време не мога да чета. Нито да се върна назад, към това, което съм чела, нито да продължа напред към нещо ново. Сякаш животът ми е завладян от цифри, сякаш търся навсякъде рационалото, логичното. А емоцията не е цифра, тя трябва да бъде усетена...

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.