"Физика на тъгата" на Георги Господинов

    Използваме бисквитки. Продължавайки да разглеждате сайта вие се съгласявате с употребата им. Детайли

    • Прекрасно, прекрасно, прекрасно. Както и вчера ти казах. Отдавна не бях чела нещо така хубаво, нещо което да успее да ме накара да се замисля, защо не пожелах да разбера тази книга, а да я отрека. Защо се уплаших от нея.

      Помня как ми я подадоха в час по литература, в подвързия. Прочетох първото изречение и сякаш времето спря. Помня, че беше нещо свързано с дядото на главния герой. Когато четях за връзката между двамата, бях толкова щастлива, аз бях там, дядо беше там. В този момент имах нужда да прочета, да усетя, че живи или мъртви предците ни живеят в нас, говорят и мислят чрез нас, да си дам успокоение.

      Но в един момент нещо вътре ме жегна. И продължих да чета книгата, но с някакъв яд, настървение... Не помня защо, наистина не помня. Нито пък точно кога. Но я довърших, довърших я и сякаш нещо не ми достигаше. Не ми достигаше от мен самата. Сякаш измежду изреченията Господинов си открадна част от мен, открадна тъгата, за да направи втората стъпка: признанието, гнева и осмислянето на болката, която твърдим, че не съществува във нас.

      Дълго съм се страхувала от тази книга, дълго изпитвах неприрязън, защото я харесвам прекалено много, защото пробуди нещо в мен, защото извади наяве тъгата, защото я превърна във физика, а аз се скрих във числата й, криейки колко много ме е страх от тъгата по миналото.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.