Любими стихотворения

    • Любими стихотворения

      ЛУНЕН БЛЯСЪК

      На лунния блясък вълните
      заливат пустинния път -
      кат сенки печални върбите
      безмълвни край него стърчат.

      Лъх ведър нивята заспали
      облъхва след огнений зной -
      то сякаш сонм ангели бяли
      преливат ги с златен покой.

      Звезда към земята полита
      от свода бездънно дълбок,
      душата се вслушва: долита
      глух шум от планински поток.

      И в блянове тъмни увлечен,
      аз плувам в безсилни лъчи,
      милуван от спомен далечен
      за две лъчезарни очи...

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • Известието

      Вратата, която някой е отворил,
      вратата, която някой е затворил,
      столът, на който някой е седнал,
      котката, която някой е погалил,
      крушата, която някой е захапал,
      писмото, което някой е прочел,
      столът който някой е съборил,
      вратата, която някой е отворил,
      пътят, по който някой е тичал,
      гората, която някой е стигнал,
      реката, в която някой е скочил,
      моргата, в която някой лежи.

      Жак Превер
      • Навиците най-напред са паяжина, после стават здрава мрежа. Испанска пословица
    • И пак Превер


      Малолетните влюбени
      Малолетните влюбени се целуват и галят,
      опрени от тъмните двери на нощта,
      а минувачите ги избикалят и ги сочат,
      мърморейки разни лоши неща.
      Но те, старците правят грешка много голяма,
      там където те сочат, онези ги няма,
      там само трептящите сенки от тях,
      които ги карат с презрителен смях,
      нeгодувание и завист и ярост,
      пред толкова младост, при тяхната старост,
      да скърцат със зъби и размахват юмрук,
      а самите те, младите, те съвсем не са тук,
      те са нейде високо, във свят един друг,
      те са станали вече един лъх, един звук,
      един блясък сред блясъка, ослепително нов,
      на своята първа малолетна любов.
      • Навиците най-напред са паяжина, после стават здрава мрежа. Испанска пословица
    • И още едно, пак Превер, според мен много точно описва "любовта" - толкова спрягана напоследък тук :)

      За теб моя любов

      Отидох на пазара за птици
      и купих птици
      За теб
      Моя любов
      Отидох на пазара за цветя
      И купих цветя
      За теб
      Моя любов
      Отидох на пазара за желязо
      и купих окови
      тежки окови
      За теб
      Моя любов
      И после отидох на пазара за роби
      И теб търсех
      Ала не те открих
      Моя любов.
      • Навиците най-напред са паяжина, после стават здрава мрежа. Испанска пословица
    • Това последното си го поствам на фейса. Мерси, Армид, непознати ми бяха тези стихотворения на Превер.
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • Парижкият дъжд, възпят от една шарманка
      Веселин Ханчев

      Това е история, стара, стара,
      стара като Париж и тя:
      един художник по тротоара
      рисуваше момиче с цветя.

      — Сбогом — бе казало то на прощаване. —
      Аз си отивам.
      Няма вече обич, хляб и платна.
      От боите остава ни
      само черна боя.
      От Париж — само улици, водещи в Сена,
      — Остани — бе отвърнал художника. —
      От боите имам трите бои на лицето ти.
      Златна, синя, червена.
      От Париж — цяло небе светлина
      и един тротоар,
      дето падат едри монети,
      щедри монети.

      Това е история стара, стара,
      стара като Париж и тя:
      един художник по тротоара
      рисуваше момиче с цветя.

      — Господин Тротоар — тихо каза художника
      и коленичи. —
      Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
      едно малко момиче.
      Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
      С моите три тебешира.
      И за да не му е студено,
      когато на теб се намира,
      доведи ми парижкото слънце да свети
      през целия ден,
      доведи покрай мен
      стъпки, очи и ръце,
      хвърлящи едри монети,
      щедри монети.

      Това е история стара, стара,
      стара като Париж и тя:
      един художник по тротоара
      рисуваше момиче с цветя.

      Той постави своята шапка встрани
      и й каза:
      „Проси!“
      После, много внимателно,
      сложи на плочите златни коси,
      тежки и гъсти,
      после — сини очи,
      после — казващи сбогом — уста
      и ръка, стиснала в своите пръсти
      цветя
      с аромат на асфалт.
      — Остани — каза той и погали едва
      своето русо момиче. —
      Ще ти купя легло, по-добро от това,
      и цветя, по-красиви от тези.
      И когато довечера
      заедно с черните шлепове
      слънцето слезе
      надолу по Сена,
      ние ще бъдем богати.
      Ние ще имаме много монети,
      едри монети, щедри монети.

      Това е история стара, стара,
      стара като Париж и тя:
      един художник по тротоара
      рисуваше момиче с цветя.

      Падаха сенки на птици, на облаци.
      Падаха сенки на хора,
      зачеркващи бързо рисунката.
      Падаха мъртви листа и кори от банани.

      После падна дъждът изведнъж.
      Ах, парижкият дъжд!
      Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,
      червен и лъскав!

      Той единствен се спря и започна да пръска
      свойте едри монети,
      свойте сребърни щедри монети.

      — Спри — тихо каза художникът. — Тя ще замине.
      „Тя ще замине“ — сърцето му страшно простена.
      А момичето тъжно заплака
      със сълзи златни, червени и сини
      и тръгна към Сена.

      Това е история стара, стара,
      стара като Париж и тя:
      един художник по тротоара
      рисуваше момиче с цветя.



      ...

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • Уау, момичета, големи любители на поезията сте.

      сега ще напиша моят любим стих от Стефан Маларме:

      В коя ли нощ обезумяла, да скриеш, дрипав плащ - неутешимостта?
      Copyright © 2015 Mona Vendor. Всички права запазени.
    • Аз ще ви кача нещо от Михаил Кълдъръмов. Съвременен, уникален, рядък, красив поет. Само да си прегледам книжката утре.
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • ОТДАЛЕЧЕ


      Съседът в голямата къща
      прекара инфаркт - лека форма.
      Сега е добре. Пенсиониран.
      По цял ден на двора работа си намира :
      стърже, белязва, нарязва
      на късчета самотата си...
      С дълги пирони и тъжък чук
      мъчи се да я закове. Тя остава в очите му
      и постепенно го смазва.
      Работи човекът. Законно.
      Има си разрешително - бял
      лист на вратата
      с портрет на стопанката...
      Понякога случи се - звънне
      неочаквано телефонът.
      "Тате, как си ?" Слушалката пука.
      "Не се безпокойте, деца.
      Добре съм, добре ми е тук..."
      И пак стърже, нарязва, белязва...
      Свети цялата къща -
      зсички лампи запалени.
      Слънцето е залязло.

      Михаил Кълдъръмов
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • ХАЙКА
      ....
      3.
      Бяга рошава грозна гора,
      Вие вълчият син подир майка си.
      Но тя полудя : дращи, хапе снега,
      дращи, хапе снега, дращи, хапе снега...
      Изпохапа баирите
      и небето надраска - некролог
      за глутницата...
      Вие вълчият син (последния син
      уж куршум го не хваща),
      страх и мрак са очите му;
      с очи я настига, с нозе не може,
      под тях никнат цветенца алени...
      Бяла смърт, мащехо люта,
      не проклинай вълчето семе,
      приюти ни в своите скути.
      ...............
      Михаил Кълдъръмов
      "— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!
      — Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.
      — За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат..."
    • От "Небето над Берлин"
      Макар, че съм учила много малко немски, когато чух стихотворението, там, във филма останах удивена. После учителката ми по немски ми го преведе и още си го пазя на лист(не знам къде е ).
      Ето го в оригинал и на английски :)

      Als das Kind Kind war,
      ging es mit hängenden Armen,
      wollte der Bach sei ein Fluß,
      der Fluß sei ein Strom,
      und diese Pfütze das Meer.

      Als das Kind Kind war,
      wußte es nicht, daß es Kind war,
      alles war ihm beseelt,
      und alle Seelen waren eins.

      Als das Kind Kind war,
      hatte es von nichts eine Meinung,
      hatte keine Gewohnheit,
      saß oft im Schneidersitz,
      lief aus dem Stand,
      hatte einen Wirbel im Haar
      und machte kein Gesicht beim fotografieren.

      Als das Kind Kind war,
      war es die Zeit der folgenden Fragen:
      Warum bin ich ich und warum nicht du?
      Warum bin ich hier und warum nicht dort?
      Wann begann die Zeit und wo endet der Raum?
      Ist das Leben unter der Sonne nicht bloß ein Traum?
      Ist was ich sehe und höre und rieche
      nicht bloß der Schein einer Welt vor der Welt?
      Gibt es tatsächlich das Böse und Leute,
      die wirklich die Bösen sind?
      Wie kann es sein, daß ich, der ich bin,
      bevor ich wurde, nicht war,
      und daß einmal ich, der ich bin,
      nicht mehr der ich bin, sein werde?


      Als das Kind Kind war,
      würgte es am Spinat, an den Erbsen, am Milchreis,
      und am gedünsteten Blumenkohl.
      und ißt jetzt das alles und nicht nur zur Not.

      Als das Kind Kind war,
      erwachte es einmal in einem fremden Bett
      und jetzt immer wieder,
      erschienen ihm viele Menschen schön
      und jetzt nur noch im Glücksfall,
      stellte es sich klar ein Paradies vor
      und kann es jetzt höchstens ahnen,
      konnte es sich Nichts nicht denken
      und schaudert heute davor.

      Als das Kind Kind war,
      spielte es mit Begeisterung
      und jetzt, so ganz bei der Sache wie damals, nur noch,
      wenn diese Sache seine Arbeit ist.

      Als das Kind Kind war,
      genügten ihm als Nahrung Apfel, Brot,
      und so ist es immer noch.

      Als das Kind Kind war,
      fielen ihm die Beeren wie nur Beeren in die Hand
      und jetzt immer noch,
      machten ihm die frischen Walnüsse eine rauhe Zunge
      und jetzt immer noch,
      hatte es auf jedem Berg
      die Sehnsucht nach dem immer höheren Berg,
      und in jeden Stadt
      die Sehnsucht nach der noch größeren Stadt,
      und das ist immer noch so,
      griff im Wipfel eines Baums nach dem Kirschen in einem Hochgefühl
      wie auch heute noch,
      eine Scheu vor jedem Fremden
      und hat sie immer noch,
      wartete es auf den ersten Schnee,
      und wartet so immer noch.

      Als das Kind Kind war,
      warf es einen Stock als Lanze gegen den Baum,
      und sie zittert da heute noch.

      __________________________________________

      When the child was a child
      It walked with its arms swinging.
      It wanted the stream to be a river
      the river a torrent
      and this puddle to be the sea.

      When the child was a child
      It didn't know it was a child.
      Everything was full of life,
      and all life was one.

      When the child was a child
      It had no opinions about anything.
      It had no habits.
      It sat cross-legged,
      took off running,
      had a cowlick in its hair
      and didn't make a face when photographed.

      When the child was a child
      it was the time of these questions:
      Why am I me, and why not you?
      Why am I here, and why not there?
      When did time begin, and where does space end?
      Isn't life under the sun just a dream?
      Isn't what I see, hear and smell
      only the illusion of a world before the world?
      Does evil actually exist,
      and are there people who are really evil?
      How can it be that I, who am I,
      didn't exist before I came to be
      and that someday
      the one who I am
      will no longer be the one I am?

      When the child was a child
      it choked on spinach, peas, rice pudding
      and on steamed cauliflower.
      Now it eats all of those
      and not just because it has to.

      When the child was a child
      it once woke up in a strange bed
      and now it does so time and time again.
      Many people seemed beautiful then
      and now only a few, if it's lucky.
      It had a precise picture of Paradise
      and now it can only guess at it.
      It could not conceive of nothingness
      and today it shudders at the idea.

      When the child was a child
      it played with enthusiasm
      and now
      it gets equally excited
      but only when it concerns
      its work.

      When the child was a child
      berries fell into its hand as only berries do
      and they still do now.
      Fresh walnuts made its tongue raw
      and they still do now.
      On every mountaintop it had a longing
      for yet a higher mountain.
      And in each city it had a longing
      for yet a bigger city.
      And it is still that way.
      It reached for the cherries in the treetop
      with the elation it still feels today.
      It was shy with all strangers
      and it still is.
      It awaited the first snow
      and it still waits that way.

      When the child was a child
      it threw a stick into a tree like a lance,
      and it still quivers there today.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.


    • Монолог - Мариус Куркински
      Стихове - Мартин Карбовски
      Музика - Александър Кипров
      Режисьор - Явор Веселинов


      Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене?
      Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината.
      Като път до пропастта, като вулкан до огъня на номадите, като църква до Бога.
      Обичам те толкова много, а ти толкова малко мене.
      Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото.
      Като иконата на святото, ти си моята икона на святото.
      Там, където свършват зад ъгъла всички религии, започваш ти.
      Защо те обичам толкова много?
      Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче, препълнени с блясък и ухание .
      Светлината и стената, а между тях живите и останалите.
      Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „Утре“.
      Аз съм обичта, обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката.
      Зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката.
      Защо те обичам толкова много?
      Като книжна лодка, с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце слънце към затъмнението.
      Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кама в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто като малко момиче, като халка от верига.
      Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко?
      Не ти ли стига да те обичам, като сън преди вечност и молба без колене.
      Толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене?

      <3

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • СТЪПКИТЕ

      Твоите стъпки – деца на мълчание,
      Бавно полагани, свято ваяние,
      Към леглото на моето бдение
      Идват притихнали, ледени.

      Чудна маска, сянка божествена,
      Колко сте тихи – стъпки тържествени!
      О, богове! Всеки дар разгадаван
      Иде насам гол и сподавен.

      И когато с усмивка двусмислена
      Се приготвяш за усмиряване,
      Дай на мене – целият в мисли,
      Сладък нектар, утоляване.

      Не прибързвай с вопъла нежен,
      Питай дали си или не си ти,
      Защото живях и те чаках безбрежен
      И сърцето ми биеше в стъпките ти.

      Амброа̀з-Пол-Тусѐн-Жул Валерѝе

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • На вълна Добромир Тонев съм:

      ***
      След тебе злото диша като хрътка.
      (Доброто е обществено понятие.)
      Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
      ти вече си удобен за разпятие.

      ***
      Един към друг, един до друг, а сякаш
      не е прекрачил никой своя праг.
      Да се отдалечим, защото всяка
      прегръдка между бездни ражда мрак.

      ***

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • Много ми е любимо това стихотворение. Всъщност човек е така устроен, че наистина да оценява всичко в живота си чак когато го загуби.
      <3 <3 <3 <3

      Ревност
      Дамян Дамянов

      Прости, до днес не те обичах,
      тъй както заслужаваш ти.
      Съвсем ми беше безразлично,
      дали съм ти любим, прости!
      Дори не те и забелязвах,
      че съществуваш покрай мен.
      Не те ревнувах, нито пазих,
      живеех с тебе ден за ден.
      И честичко съм в други влюбен,
      не страдах от страха нелеп,
      че може и да те загубя
      и да се влюбя. Тъкмо в теб!
      До днес! Но днес, незнайно как тъй
      един случаен джентълмен
      ти хвърли погледче за кратко
      и ти направи комплимент.
      Дали на мен тъй ми се стори
      или пък тъй си бе, не знам,
      но пръв път друг ми заговори,
      че имам хубава жена.
      Че е харесвана, че грее
      с особен чар, очи и глас,
      че другите съзират в нея
      туй, що недосъзирах аз.
      И го съзрях. В един миг с хубост
      невиждана те аз видях.
      - Нима, нима ще те загубя? -
      си виках сам в адски страх.
      Нима?! Но нещо по-нелеко
      удари мисълта ми с чук:
      какъв скъперник е човекът -
      цени безценното до него
      едва щом му посегне друг.
    • За нищо не казвай - мое е,
      само кажи- при мене e.
      Защото нито златото,
      нито пръстта,
      нито любимия,
      нито животa,
      нито смъртта,
      нито спокойствието,
      нито тъгата,
      ще бъдат с теб вечно...

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • След тебе злото диша като хрътка.
      (Доброто е обществено понятие.)
      Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
      ти вече си удобен за разпятие.

      * * *
      Един към друг, един до друг, а сякаш
      не е прекрачил никой своя праг.
      Да се отдалечим, защото всяка
      прегръдка между бездни ражда мрак.

      ***
      Отделяме се от живота, както пепелта от въглена,
      а после зъзнем емоционално;
      ако създаваме поезия – тя става стъклена,
      ако извайваме стъкло – то не звъни кристално.

      Добиваме усещане, че не живеем себе си,
      че ни живее някой друг, но лошо ни живее.
      Да се огледаме добре, защото във съседство
      гори живот, докато ние тлеем.

      Потта на селянина светва още в тъмно,
      магарето тържествено му пее ода;
      като пастир, излегнат върху стръмното,
      градът ни кашля с няколко завода…

      Добро със зло, красиво с грозно
      от векове се разминават, поздравявайки се дружески.
      Защо тогаз възпяваме отделно розата,
      отделно нейните бодли? Кое ни е по-нужно?

      Бих изкрещял: „Здравей, живот!“, но е безсмислено –
      кой влюбен е крещял на другия в ухото.
      И вгледан в тия мъртви бели листи,
      аз се уча да разчитам черновите на живота.

      * * *

      Добромир Тонев

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.