Зоната на вълците

    Използваме бисквитки. Продължавайки да разглеждате сайта вие се съгласявате с употребата им. Детайли

    • колко сме малки.
      а колко големи
      са нашите сянки?
      Изображения
      • 23843407_1680588341962651_8861188499259724769_n.jpg

        100.65 kB, 821×960, прегледано 32 пъти

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • Стигайки почти до финалната права на един етап от живота си поглеждам назад и си мисля дали това е всичко?

      Струва ми се сякаш борбата е свършила преди дори да е започнала, а на мен ми ще да вляза в сражение.

      Тихи хоризонти, бяла мъгла, бял е снега и всичко мълчи. Краят на годината е дошъл, а аз стоя в статуквото, застинала в себе си.

      Чувства срещу разум.
      Тишина срещу буря.
      Обич срещу омраза.

      Тичах толкова много, борих се с ветрени мелници, угаждах на чужди амбиции, постигах успехи в надеждата да се откъсне от чужда уста нечие "браво".

      Думите: Мислех, че ще продаваш в някой магазин дрехи (или картофи) и думите: надявям се да не пропаднеш като Еди-кого-си.

      Бях тук, там, обиколих много компании, обикнах безброй хора. За да стигна до извода, че съм до толкова вглъбена в себе си, че съм спряла да виждам другите.

      Така искам признанието на Слънцето, че сама не виждах къде е проблема.

      Във всеки намирам огледало, но когато образът се промени и видя него самият се обръщам и оставям всичко. Нищо не докарвам до края, дори и да го направя имам нуждата от солидна подкрепа от три страни.

      Заспивам до тебе, болния и си вярвам, че ако мога да променя тебе, значи ще успея да променя себе си.

      Но всъщност не ме е грижа. Спя спокойно. Дали си пил, ял, дали си спал... не трепва душата ми. Само тежи. Искам да вържа, но не и да бъда завързана.

      Болеста на човека: да мисли, че трябва друг да му е спасението.

      Говорят- не чувам.

      Никой не е прав. Тихо мълча и отново, с рогата напред към моя затвор.

      Как се чупят окови, чийто ключ си забравил в небитието?

      Дяволът.

      Дяволът... в окови сме, ябълката отхапана и захвърлена.

      Веднъж е достатъчно.

      Както казва Ирина:

      "Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи."

      Забравила бях защо съм сама. Защото еднаквото не ми харесва. А ми харесва вкуса на ябълката, която никога не е била предречена да бъде твоя.

      Жаждата да пречупиш, да видиш до колко може да се огъне душата е по-силна от всичко друго.

      Още плащам сметките от други стъкла, които съм чупила.

      Още малко остана, за да ги залепя и да изкупя вината.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • написах:
      имаш мига
      имаш сега

      обърнах се.

      имах мига.
      имах сега.

      на леко приглушена светлина.

      без минало,
      без бъдеще,

      просто щастлива
      от сега.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • как се отглежда светлината,
      как се пази добротата в тъмнината?

      птичка пролетта не прави,
      както и кокиче във снега студен.

      светлина - за малко тъмнина,
      шум дай ми - за сладка тишина.

      разменната монета е една,
      поисках просто вашата душа.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • Ти пречупи всичко в мен, кожата одра,
      огъна ме до най-повратната ми точка.

      Счупих се накрая, изгорях до край.
      От пепелта остана най-същественото.

      Аз.

      Чупейки ме на парчета, събра ме цяла.

      Благодаря.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • отварям прозореца и шепна с луната,
      аз пускам те вече, отивай си, тръгвай.

      но в ума ми остава:
      "обичам те, ела с нас."

      огледалата не лъжат, нали?
      защото признах и на тях.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • Нещо, което намерих, писано е преди 5 години, нямах представа какво пишех и защо, но днес се разбрах.

      INT(R)O

      Дали историите могат да бъдат запечатани? А дали мога сама да се запечатам в старо отражение от твоите крила?

      В една прашинка... в една мисъл... в едно съзнание... В едно съзвездие.

      Посвещаваме на звездите желания, на желания живота си.

      Уж е тъмно... Свети само догарящата цигара в празното пространство, което се разлива в цигарения дим около мен. Мисля как една самотна звезда туко-що падна.

      Звезден миг. Звезден прах.

      Всички звезди са ми еднакви. Не мога да намеря изгубения път към себе си, защото все се търся в чужди очи. Как да видя космоса на очите, когато просто виждам отражение? Как някой ще разчете съзвездието в прозорците към моята душа? Само отражения... Тъмни сенки, които се лутат безцелно търсейки собствената си душа.

      Стълби... стълби от мечти и съзвездия в търсене на себе си. Все се залъгвам. Не търся друг. Не... Търся себе си.

      Още не можем да се разберем с теб, миличка. Още не можем да преглътнем различията. Да приемем, че Луната има две лица. Светиш в тъмното като неонова реклама на някой изоставен мотел. Крещиш, а никой не чува. Все се отбиват в теб, пък никога не остават... И с времето избледняваш, викът ти става все по-слаб и немощен, докато не потъна напълно в ноща. Безнадежно се залъгваш.. Все гледаш към звездите, но от собствения си неонов крясък не можеш да ги видиш. Търсиш ангела, а живееш в собствения си ад.

      Няма с теб да се разберем, знам...

      Ти си ми дявола, хищника, страста, душата. Обичам да се крия в теб. Да намирам утеха, да намирам прегръдка сама в себе си. Дишаш ми във врата, уханието ти на лъст се разнася по тялото ми. Не ще спра да се крия в теб докато цялата не ме попиеш цяла с парфюма си на плът.

      Не ми трябват ангели. Самодостатъчна съм си в ада.

      Синьо небе. Синьо море. Ти си ми крайната спирка.

      Небето ми е границата, но нали все някак трябва да го стигна. Потопих се в очите си и погледнах навътре. А там видях безброй звезди. Но едно не си обясних...

      Как обръщаш хоризонта в себе си?

      Бялото все става черно, пък черното бяло. Не може така да живеем... Все се мешам, все се въртя в себе си. Очите ми се обръщат навътре в болката. И черното пак е бяло. Не мога да ги различавам вече... Обърках се. Все слушам за черно и бяло, но забравиха да ме научат кое кое е. Защото май се оказа, че те доста си приличат.

      И ти не си по-различна. Но другите не виждат. Защото само отраженията гледаме, ние хората. Не виждаме цветовете. Оглеждаме се в стъклената повърхност на чуждите отражения и ги бъркаме със собствените си идеали.

      Не се разбирам. Само да спра да виждам отражения. Само трябва да спра себе си.

      И звездите.

      Знам, че са звездите. Моя ад и моя рай.

      Забранения ти плод узрява. Усещам как допира в мен. Скоро отражението на рая в мен ще изчезне... Уж съм ангел, пък любя се с ада. Скоро в теб ще се изгубя. Защото плътското ме побеждава. Женска обич.

      От мен за мен. От теб за теб. От нас за нас.

      Отражение от плът. Чакам те на хоризонта. Разперила ръце в простора, те чакам да се влееш в мен. Няма как да спра да те обичам. Защото аз без твоето отражение не съществува. Защото ангела без демон, с който да се бори не е цял. Ти си моята прокоба, мое щастие, мой живот. Ще се боря с теб. И ще те любя със отрова.

      Обичам те, но моя си. Завинаги.

      Цигарен дим. Безброй звезди и стълбица към края.

      Целувай ме. Не мога да спра...

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.

      Мнението бе променено 1 път, последно от wolf ().

    • Таро задвижва колела...
      нямам време, препускам в галоп,
      имам врати да отварям, светове да откривам,
      по пътищата черни да се намирам.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • времето в пясъния часовник,
      да хвана,
      вятъра в шепите на вчера,
      да пусна,
      чуквам три пъти петите си
      и ето ме в Оз отново!

      сън, след сън, след сън...

      обувките вече обаче са малки,
      часовникът счупен,
      а вятърът бутилиран. с писмо.

      Оз бил е само някога истина,
      остана ми сянка от вчера,
      сянка на далечен пристан в мъглата.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • недей обещава:
      кафези от злато,
      палати от мрамор,
      рокли от коприна.

      обещай, моля те:
      свобода под звездите,
      топла прегръдка
      и длани в косите.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • Една комета в очите ти скрих.
      за да решиш за какво да мечтаеш,
      за кого да подариш един стих,
      кога да обърнеш очи, да изтлееш...

      в един миг.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.

      Мнението бе променено 2 пъти, последно от wolf ().

    • болезнена е нуждата да върна времето назад,
      да нося топлината на сърцето ти към вкъщи,
      да стопля със усмивки устните ти и да те прегърна в есента.

      .......................

      Иска ми се отново да повярвам.
      не беше вчера, а боли, кърви.
      Капките по пода ще облизвам още дълго
      преди да се сломя, преди да се предам,
      паднала на колене пред себе си сама.
      Признавам си - без теб да дишам,
      без теб да чувам и обичам болка е,
      която нощем се събужда в мрака,
      обръща се във тъмнината, смее се
      на мойта глупост и наивност,
      а после ме прегръща в утешение
      и дава ми забрава във съня.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.


    • I used to write.
      I used to write letters.
      I used to sign my name.
      I used to sleep at night.

      But by the time we met...
      By the time we met...
      The times had already changed.


      I'm gonna write a letter.
      I'm gonna sign my name.
      Like a patient on a table.
      I wanna walk again.
      Gonna move through the pain...

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.


    • But I've had one too many cigarettes burning up my lungs
      Had the taste of one too many lips hanging of my tongue, oh, oh
      ...
      And I'm sorry I lie so much
      I'm not a saint, but I could be if I tried
      ...
      I'm really good at being good at goodbyes
      I'm gonna give you fair warning that I
      I'm not a saint, but I could be if I tried
      ...
      Sover up and settle down, give a little talk
      'Bout how I can't keep from runnin' 'round
      Say it's such a fault, oh, oh

      I'm gonna give you fair warning that I
      Will be the reason for the tears in your eyes

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.
    • Ново

      Строежът

      Строежът на Кулата е изоставен, висят само две вериги, които могат да те качат до върха.

      Искам отчаяно да стигна до горе. Без екипировка, без предпазители, без нищо. Искам да съм на върха и да бъда високо, високо, ВИСОКО.

      Ти гледаш с недоумение и се подиграваш, тръгвам бавно нагоре и те питам:

      - С мен ли си?
      - Нее! – хилиш се насреща с другото лице – Имам си работа, нали знаеш, едно приятелче. Ще пийнем по нещо.
      - Поне ще ме свалиш нали?
      - Брат – провиква се някой от строежа – ще я свалиш после, не става иначе! Ще си остане горе и ще се претрепа!


      Гледам тъжно и ми се иска да се шегуваш, веригата ме дърпа с всяка секунда нагоре. Решавам че е по-добре да сляза, щом няма да има кой да ме свали.
      Стъпвам на земята, а ти идваш до мен.

      - Ебал съм го, давай да се качваме, за теб и на Луната ако трябва ще отида.
      - Сигурен ли си?
      - Сигурен.


      Придърпвам те и те целувам.
      Нека се качваме вече, пък как ще слезем си е наша работа.

      Всеки ден се уча да бъда неграмотна по твоята азбука.