Зона Ани

    Използваме бисквитки. Продължавайки да разглеждате сайта вие се съгласявате с употребата им. Детайли

    • Зона Ани

      Тук ще пиша за всичко, без категории, без задръжки, какво ме мъчи, какво ме радва, какео ме ядосва и какво ме прави щастлива... Въпроси, на които нямам отговори.. Моите лични драми и щастие... Ще се радвам да обсъждаме, може и с карти, а може и без карти...
    • Здравйте, на работа съм, сърцето ми е препълнено с гняв, яд, безпомощност и тъга... Може би ще ме изгонят дори от работа, защото пиша по телефона, но не ми пука честно казано...
      Незнам какво се случва, но от два -три дена, при мен сякаш всичко се руши, пропада, променя, промяна се в последния момент, трябва да реагирам на момента, да вземам бързи решения, налага се да действам адекватно на момента или да не правя нищо... Освен това и при моя приятел е така, търпим един тежък период, незнам какъв ще е края... На моя приятел му взеха книжката днес, а той без книжка не може да продължи работата си, аз му бях изгубиа абсолютно всички документи преди месец и половина, отиде си до България да си ги извади, само лична карта му позволили, книжка не, защото бил 6 месеца извън България, а реално всеки месец се прибирахме в България. Подаде тук в Германия за книжка документи още чакаме, защото видиш ли защо е изкарал в България всички категории, а не тук в Германия. Щели да го проверяват и хоп днес полицията му взела правото на книжка, спирали го няколко пъти, не е имало проблем. Отделно други лични проблеми , една пък щяла да ме коли, нож си купила :D
      Щели да ме местят в друго казино,а за другата работа, която питах толкова тук, колкото и да не искам ще я започна....
      Днес колкото и хора срещнах и ме попитаха как съм, казах зле съм, знаете ли колко много доволни бяха от това, божеее така хубаво им стана, а аз се почувствах като притиснато животно, безпомощно, бях на ръба да избухна, но се спрях.
      Никога повече не искам да почувствам това отново, мразя да съм безпомощна, но аз съм такава, че това ме изпълни с гняв и за да им натрия носа на всички, които ми желаят лошото, а те са много, ще направя дори невъзможното, но ще го постигна...
      Единствено, когато моя приятел ме прегърне нежно и ме целуне нежно по челото, по очите, по нослето и ме притисне до него, ми дава такова спокойствие и топлина, не мога да опиша това чувство на щастие, но искат да ни го отнемат, да го развалят... Много злоба, много, а най-ме е яд, когато останст ненаказани...
    • от фейса:
      "...Какво е смелост? Смелост означава да навлезеш в непознатото. Въпреки всичките си страхове. Смелостта не означава безстрашие. Безстрашието идва, ако продължаваш да ставаш все по-смел и по-смел. Безстрашието е върховното изживяване на смелостта, този аромат, който се усеща, когато смелостта е станала абсолютна. Но в началото няма голяма разлика между страхливия и смелия човек. Единствената разлика е в това, че страхливият слуша своите страхове, и ги следва, а смелият ги оставя настрана и продължава напред. Смелият навлиза в непознатото въпреки всичките си страхове. Той познава страховете, те присъстват."

      Нямаше автор...
    • Наплаках се
      Някога плачех.
      Плачех за измислени приятели.
      За фалшиви любови.
      За дребни предателства.
      За ножове в гърба.
      За удари под кръста.

      Наплаках се. И започнах да очаквам или по-скоро да не очаквам от никого нищо.
      Аз съм си най- добрия приятел. И съжалявам, но се научих да обичам себе си.

      Научих се да предпазвам себе си.
      Сложих си маската с усмивката. И театъра започна.
      И чакам някой да види през маската.

      Някой да види през празния поглед.
      Странно е. Болката си отишла. Избледна със спомените. Със старите снимки в албумите.
      Каквото успях, простих. Каквото можех- забравих.

      Останахте в миналото с етикет "безразличие".
      Преборих се с болката. Белите листи и мастилото бяха до мен.
      Бяха да мен и читатели, които дори не ме и познаваха.

      И плаках над листите.
      И мастилото се размазваше.
      И ръцете трепереха.
      Прелиствах страници.
      Тетрадките свършваха.

      През деня се усмихвах, напук на собствено си нещастие. Дори се присмивах на себе си.
      Усмихвах се на хората, а те на мен. И ми хареса усмивката.

      Обичах сутрините.
      Забързани.
      Натоварени.
      Напрегнати.
      Деня минаваше бързо в собствения ми театър.

      Но вечер беше различно.
      Аз, стаята и въпросите.
      Въпросите ,на които не си отговорих до днес.
      Тишината ....
      Толкова мъчителна.

      Думи и букви, прокраднати в мислите.
      Възглавницата ми бе пропита от сълзи.
      Дни, месеци, години ......
      Те просто преминаха.
      А с тях премина и болката.

      Сълзите....
      Ами ето, днес не ми се плаче.
      Наплаках се.
      Научих се.
      Построих си защитните кули.
      Поставях капани.
      Задавах подвеждащи въпроси.
      Намирах отговор в жестове.
      В гримаси.

      Дори в мълчание.
      Та псевдо хората.
      С псевдо приятели.
      Псевдо мъже.
      И псевдо любови.
      Остана ли някой за вас изобщо да плаче?

      Ралица Колчева
    • Здравейте дами :D
      Вчера нещо ми дойде леееко музата. Отдавна не съм хващала четката и боичките, та вижте какво сътворих върху камък. Акрилни бои, въпреки след изсъхване са водоустойчиви, аз покрих и с лак гланц. :D :saint: :thumbup:
      Изображения
      • BeautyPlus_20180816232217851_save.jpg

        419.3 kB, 777×877, прегледано 9 пъти
      • BeautyPlus_20180816233046404_save.jpg

        931.49 kB, 1,265×1,600, прегледано 7 пъти

      Мнението бе променено 2 пъти, последно от kolevaani1 ().