Моето видение от малка, което все още е много живо и ярко е следното. (Знам, ще кажете, че много съм чела за Червената шапчица)
Звъни се на вратата. Отварям - там стои голям, изключително шарен вълк - оранжево, червено, жълто. Влиза в къщи. обикаля стаите и светва всички лампи, изважда всякакви неща от гардеробите и ги слага по леглата. Всичко е спокойно, няма паника и пр. Сама съм с него и само стоя и го гледам. После сяда на едно от леглата и ляга върху всички извадени дрехи и сякаш потъва в някакво блаженство.

Накарахте ме сериозно да се замисля
Първите ми спомени са от три годишна възраст, но какво съм си представяла идея си нямам. Спомням си обаче, че като играехме с кукли и аз нали съм майката на куклата, никога нямах мъж Другите "майки" все имаха мъжове, че и от работа ги посрещаха,а моя все го нямаше щото беше международен шофьор
Та така до ден днешен
Иначе като мааалко по-голяма /10г. примерно/ вече бях сигурна,че съм индианка от племето дакота. Чудех се к'во права в тоя град и що въобще хода на училище като мястото ми е при индианците във Високите планини Но това е по - скоро, защото четях "Оцеола" и "Синовете на великата мечка"

Аз пък от както се помня съм била принцеса . Живеех в разкошен замък с много слуги, имах прекрасна дълга коса, красиви бижута и купища разкошни рокли, от тези с обръчите . Всеки ден бях с различна рокля и различна прическа. И какъв красив принц имах само ако знаете
С каква наслада само потъвах в тези мечти....

Сега животът ми е по-скоро на Мара Пепеляшка, а не на принцеса, но това е друга тема

Това, което най-ярко помня е, че никога не съм искала да съм принцеса, от тези с големите бални рокли и красиви прически. Не съм си мечтала да съм красавицата, която принцът спасява. Който и филм да гледам, която и книга да чета ,винаги си представях,че съм от онези жени воини, които носят мъжки дрехи и се бият наравно с мъжете. Представях си, че се бия в челните редици, с мечове, брадви и ятагани. Представях си една безстрашна и силна мацка, цялата в белези и с уникални умения по фейтовка.

Другото, за което се сетих е, че никога не съм искала да съм някоя определена героиня от филм, книга или комикс- винаги си измислях своя собствена отделна героиня. Не исках да бъда на мястото на някого. Общо взето ,когато си играех или фантазирах, сама си измислях своята героиня точно така, както аз виждах себе си. Не исках да се обличам като някой определен човек, за карнавалите и пиесите в училище никога не исках да съм друга личност. Спомням си ги онези задачи “да се маскираме като нашия идол, като любимия ни герой” и подобни. За мен беше някакво мъчение. Странно е като се замисля сега, сякаш си добавях собствена героиня във филмите и книгите. Даже си спомням, че като бях около 12 годишна написах отделен роман като продължение на криминална поредица, която прочетох , с участието на моята собствена героиня.

Имах страшно въображение.

Много готина тема. Аз мечтаех да съм русалка,да плувам,да си събирам мидички.Даже помня като ходихме с нашите на море ги карах да ме снимат как плувам и да хванат в кадър "опашката" ми. Това беше като бях някъде на 8 до 10 годишна възраст.На 12 вече исках да стана вампир и да избягам да живея сама. Странно ми е като се сещам, обаче най-якото е че докато си дете наистина вярваш,че може да се случи.

Винаги съм се виждала как препускам яхнала черен жребец, независимо къде съм. Дали пътувах с автобус, кола, колело или тичах сама аз се виждах как препускам отстрани яхнала жребеца... Косите ми се веят, гривата на коня... препускаме по широки зелени поляни... Оххх все още цялата изтръпвам... Свобода, сила блаженство...

Миналата година имах "видение", по-точно ми се натрапваше една картина в ума. Построена къща, голяма, с двор, и в нея уж има щастливо семейств и всичко изглежда нормално. На основата на къщата, която беше неизмазана, се виждаха всички тухлички. Е, да, ама една тухличка я нямаше, стоеше като празна правоъгълна дупчица. В нея се беше настанила малка зелена, но ехидна змия.



Чудех се защо ми изниква такава картина в очите толкова дълго време, и като мина малко време, и придобих травматичен опит, взех че разбрах. Трябва да се вслушваме в нашите "видения", сънища, натрапливи представи.

Тук смисълът е много буквален, мисля че няма смисъл да обяснявам.